Убитият беше положен по гръб — също както останалите; натежалият от дъжда вятър развяваше леко косите му, а застиналият му поглед бе вперен в месечината на небето, същата, която дни наред не ме оставяше на мира. Тайнствена, неотстъпно застинала точно отгоре ми луна. Само дето беше понаедряла. Оставаше й още съвсем малко — ден-два, докато се изпълни съвсем и се превърне в съвършен кръг, подобен на око, непрестанно следящо ни от мрака на нощта. За миг си помислих, че има някаква странна връзка между тази неканена гостенка, съзерцаваща ни отгоре, и извършените престъпления. Целият настръхнах, косите ми се изправиха, но естествено, нямаше нито едно доказателство в потвърждение на това мое предположение. Опитах се колкото се може по-бързо да прогоня от главата си тази нелепа мисъл. Отвърнах очи от древния ни свидетел в небесата и се обърнах към трупа. Изглеждаше по-стар от предишните жертви. Трябва да бе поне на шейсетина години. Беше облечен в сиво сако от туид, кадифен панталон в опушено сиво и риза в същия цвят, яката на която не беше плътно закопчана и под нея се виждаше прерязаното му както и на останалите жертви гърло. И пак нямаше кръв по земята под него. Но веднага се набиваше в очи различният начин, по който беше разположено тялото в сравнение с предишните три случая.
— Не са го огънали лъкообразно — изрече на глас мислите ми Зейнеб. — Вижте, и ръцете му не са вързани.
Действително дългите ръце на жертвата бяха разперени встрани, сякаш сочеха в две напълно противоположни посоки. Дясната — по посока на Медресето на Джафер ага в края на спускащата се леко надолу еднопосочна уличка, а лявата — към страничната градина на „Ая София“.
— Това не ти ли прилича на кръст, а? — рече Али, забелязал нещо, което нито Зейнеб, нито аз бяхме видели. Той начерта във въздуха върху тялото на жертвата невидим кръст и развълнувано повтори: — Разположили са го кръстообразно!
Зейнеб обаче не се трогна много-много от тази му догадка.
— Да, прилича на кръст — отвърна тя, коленичейки, за да огледа по-добре тялото. — Но не мисля, че има някакво бог знае какво значение.
— Защо мислиш така? — попита я Али, приближавайки се към трупа, с надеждата да открие някаква следа, която да потвърди теорията му. — Трябва да значи нещо това, че са го сложили във формата на кръст. Трябва да има някакво религиозно значение.
След като обаче очевидно не бе намерил никакво доказателство за тезата си в просветващите под лунната светлина очи на мъртвеца, Али се обърна към мен за подкрепа:
— Нали така, шефе?
В интерес на истината, и аз не смятах тази подробност за толкова важна, но не можех да бъда и толкова категоричен като Зейнеб.
— Разбира се, възможно е. Но може да има и архитектурен смисъл. Да не ни препраща към религията, а по-скоро към града — „Ая София“ е един от символите му.
— И аз това казвам, господин инспектор — запъна се на своето Али. — Нима „Ая София“ не е символ на християнския Истанбул? И не е ли възможно точно поради това да са нагласили тялото по този начин?
— Че защо ще го правят? — възрази Зейнеб, без да пуска дясната ръка на убития, погледна към колегата си и продължи: — И без туй това е била една от най-значимите за християнския свят църкви, защо ще им е да полагат и жертвата си във формата на кръст?
Отговорът й бе толкова убедителен, че Али престана да настоява на своето пред нас. Умът на красивия ни криминолог обаче не престана да работи в тази посока.
— А може убийците да са сменили метода си? Може да са се отказали да показват посоката чрез разположението на трупа?
За мен нямаше ни най-малката вероятност това да е така.
— Не смятам така, Али. Тия от първото престъпление, та досега извършват убийствата точно по правилата си. Отвличат жертвите си, убиват ги, като им прерязват гърлата, оставят ги на важни за историята на този град места, слагат в ръцете им монета от епохата, към която искат да насочат вниманието ни, а всяка жертва сочи към мястото, където ще се намира следващият труп. Отгоре на всичко, с нищо не подсказват защо точно го правят. Докато нещата им вървят добре, тоест докато самоувереността им е най-силна, защо ще си променят методите?
— Така говорите, инспекторе, но може би не забелязвате, че сме започнали да ги притискаме вече.
— Тях, казваш — погледнах Али, сякаш исках да разбера по-добре. — Имаш предвид заподозрените ли, които имаме? Йомер и брат му ли? Но те всъщност са задържани. Как ще извършат и това престъпление?