Лицето му се напрегна, като на човек, който щеше да съобщи лошата новина.
— Нямах възможност да ви кажа, но камионетката им за месо излезе чиста. Няма и капчица човешка кръв в нея.
Това изобщо не ме учуди.
— В такъв случай, като казваш „тях“, значи, имаш предвид Дружеството за защита на Истанбул и туристическата фирма „Дерсаадет“, така ли? Тоест — Намък Караман и Адем Йездан…
— Да не забравяме и Лейля Баркън, шефе — припомни Али. — Освен това жената се среща и с вас, значи, би могла да предположи какво мислим.
— Добре де, но тях още не сме ги обвинили по какъвто и да било начин. Даже не сме разпитали Намък. И Лейля също. И да сме се усъмнили в тях, ни най-малко не сме ги притиснали. С Адем Йездан положението е същото. Разпитахме хората му, но все още не сме се срещнали с него. Защо тогава да си сменят методите?
Зейнеб може би щеше да продължи да защитава теорията си, но онова, което откри, се оказа по-важно.
— Сложили са монетата в дясната му ръка. — Каза го тихо, но беше достатъчно, за да ни привлече вниманието и на двамата с Али. — На лицевата страна има фигура, сигурно на някой император. — Опита се да разчете надписа върху монетата под светлината на уличната лампа: — Има някаква буква, подобна на латинското I. След нея има V, S, T, I, N, I… Какво ли ще рече това?
Изправи се и ми подаде парчето метал. Преди да го поема, сложих на носа си очилата за близко гледане и чак след това го заразглеждах. Върху главата на фигурата имаше шлем, а върху тялото — броня. В дясната си ръка държеше копие, а в лявата — щит. Най-горе имаше някакъв изпъкнал надпис, който се набиваше на очи. Обърнах монетата. Отзад имаше някакво ангелоподобно създание, което държеше жезъл във формата на кръст. А най-отдолу се четеше думичката CONOB, за която нямах идея какво означаваше. Отново завъртях монетата и се загледах в надписа, който Зейнеб изчете преди малко. Успях да различа буквите IVSTINIANVS.
— Ммммм! Юстини… Мисля, че пише „Юстинианус“. Ние го наричаме Юстиниан. Император Юстиниан.
Вдигнах глава и веднага погледнах към вечния храм, величествено извисяващ се точно до нас:
— Той е изградил „Ая София“.
И Али беше вперил поглед в най-голямата за времето си църква, превърната сега в музей.
— „Ая“ значи „светец“, нали, шефе?
— Да, „светец“ означава, но „свят“ е май по-вярната дума.
— Значи, името означава „Света София“?
— Така се смята. „София“ ще рече „мъдрост“. Тази църква не е построена за някой светец. Затова и Фатих, когато е превзел града, я е превърнал в джамия, без да сменя името й. Тази огромна постройка хиляда години е била църква и петстотин години — джамия. А след като се основава републиката, по личната заповед на Ататюрк е превърната в музей.
Али, внимателно слушащ разказа ми, се загледа във величествения й купол.
— И колко е просторна! — захласнато рече той, забравил сякаш за трупа в краката ни. — Как ли са я направили бе, хора?
— Този купол се държи от четири ангела.
Погледна ме с невярващи очи.
— Истината казвам. Под купола стоят четири ангела.
И Зейнеб, изследваща тялото, не повярва на думите ми:
— Гавриил, Михаил, Рафаил и Азраил ли? — заяде се, както си седеше. — Аз пък си мислех, че те си имат други задачи.
— Това не са ангелите, които пазят кубето на „Ая София“. Те са четири серафима, ангели-хранители, значи. Тяхната задача е да пазят престола на Бога. А къде е Божият престол?
И двамата ме погледнаха с любопитство. Вдигнах пръст нагоре и посочих към лунната светлина, разпръскваща мрака.
— Къде другаде да е, деца? Освен на небето. Да, на небето. И куполът на църквата представлява небосвода.
Али ми повярва, но нашето съмняващо се във всичко момиче не се стърпя да не възрази:
— Вие откъде ги знаете всички тези неща, инспекторе?
— От майка ми ги знам, Зейнеб! Тя особено много се интересуваше от „Ая София“. Най-малко десет пъти сме идвали в музея. Когато бях дете, разбира се. Та повечето от наученото съм забравил вече. Но никога не ще забравя тези ангели, обгърнали всичко с крилата си — мозайките с Исус Христос, фреските. Например чувал съм, че „Ая София“ е изградена при Юстиниан, но не знаех колко важна личност е бил. Както ми каза Лейля, бил е толкова значим император, колкото и Константин.