Адем се засмя късо. Но от потрепващите му клепачи личеше, че вече е започнал да се изнервя.
— Много емоционално разсъждавате, инспектор Али. Вие сте един романтик!
Ако Зейнеб чуеше това, сигурно щеше да й хареса, но ефектът от думите на Адем върху Али беше точно обратният — наведе се напред от мястото, на което седеше и вдигна глава.
— Грешите, Адем бей! Изобщо не съм романтичен човек. А и много-много не ги харесвам романтиците. Слава богу, аз съм справедлив и честен човек. Каквото ми каже съвестта, за мен това е правилното. И затова не обичам нито онези, които са изградили царствата си върху човешки черепи, нито онези, които им се възхищават…
Гневът в погледа му беше по-силен от думите, нарушаващи ведрото разположение на духа на Адем, който първо се зачуди какво да му отговори и ме погледна, сякаш търсеше помощ от мен, но като видя равнодушното ми изражение, тозчас се отказа. Мислеше, че Ерджан ще му се притече на помощ, но и бившият шеф на полицията мълчеше, не по-малко объркан от самия него.
— Е, това не биваше да го казвате, инспектор Али — отвърна той, вече гледайки с нескривана неприязън към помощника ми. — Е, сега вече говорите като убийците на Недждет бей.
Не мисля, че разпалилият спора Али искаше да каже точно това. Но бяхме докарали Адем до онова състояние, до което искахме.
— Защо казахте това? — намесих се аз. — Какво искате да кажете?
— Какво искам да кажа ли, господин главен инспектор! Онзи човек, който е убил Недждет, ги говори същите тези измислици всеки път като се срещнем! Без да признава историците или техните хроники!
Дори не знаеше какво ни бе казал! Беше назовал личността на човека, който ни трябваше.
— И кой е човекът, убил Недждет?
Взе да ни гледа странно, все едно ни казваше: „Как може да не знаете кой?“.
— Кой ще да е — Намък. Онзи бивш левичар, който се смята за доктор… Председателят на онова разбойническо дружество.
Гласът му беше започнал да потреперва. Нямаше как да не го забележа. И ръцете му, с които енергично жестикулираше, докато говореше — и те бяха започнали да треперят. Хладнокръвието му, изглеждащо също толкова непробиваемо, колкото Константинополските стени, се беше стопило от резките думи на Али.
— Кой друг да бъде? Хем се отърва от човека, отнел му любимата, хем си отмъсти на мен, хем изпълни повелите на измислената си идеология…
— Момент, момент! — накарах го да замълчи аз. — Кой чия любима е отнел?
Дълбоко пое въздух, опитвайки да се успокои, но не му беше толкова лесно. Заговори пак, събрал ръцете си върху масата:
— Лейля Баркън напоследък пак беше започнала да се интересува от Недждет… — Това вече беше интересно! Казваше точно обратното на онова, което бях чул от самата нея. — Преди около два месеца Лейля и оня маниак се скарали.
— А, не бива така да говорите и да наричате човека маниак — смъмри го Али.
Търпението на Адем се беше изчерпало, но той знаеше как да прикрие и това.
— Ще ме прощавате, но аз обичах Недждет като роден брат! Щом чух за случилото се, исках веднага да си дойда, но имах толкова много работа… Даже щяхме да ходим при дъщеря ни в Лондон с жената, но като се случи това, нея я изпратих направо от Москва за там, а аз се върнах единствено заради това престъпление, за да бъде изпратен в затвора убиецът на Недждет. Да си намери заслуженото наказание негодникът Намък…
Придадох си израз на дълбоко съмняващ се човек.
— До каква степен сте сигурен, че Намък е убиецът?
— Сигурен съм, защото Лейля щеше да го напусне. А той смяташе Недждет за виновен в това.
— Че защо Лейля да напуска Намък?
— Как защо? Заради крайните възгледи на тоя анархист, дето уж бил доктор… Преди шест месеца беше назначено новото ръководство на музея „Топкапъ“. А Лейля Баркън имала разногласия с новоназначените служители. И тоя Намък непрекъснато й оказвал натиск да напусне. Лейля, която и без това се съсипвала от нерви на работното си място, му казала да не я притиска и се скарали. Но ако питате мен — Лейля вече не го понасяла този мъж. И точно тогава отново се сближили с Недждет. Лейля дори останала една нощ при него. Ще речете — мъжки хвалби, може и да си го е измислил това, но аз го видях със собствените си очи. Оная сутрин много рано се отбих у Недждет и Лейля ми отвори вратата, облечена в пижамата му. И самият Недждет беше доста обнадежден. За никого не е тайна, че той още обичаше бившата си жена. Даже беше започнал да прави планове за бъдещето, казваше, че ще вземе Лейля в екипа си. Но каквото имало да става — стана. Лейля набързо и необмислено се върна при оня бивш терорист. — След като го нарече „терорист“, бързичко погледна с крайчеца на окото си към Али, но като не последва реакция от негова страна, ядосано продължи да разказва: — Нещастният Недждет дни наред тичаше подир Лейля. Обаче всеки път Намък му се изпречваше на пътя. И най-накрая го уби, нещастния човечец…