— Добре де, защо да го прави? — попитах го отново аз, облегнал се докрай в креслото и гледайки Адем право в очите. — Ако, както казвате, е от ревност, нали Лейля все пак отново се е върнала при него… И доколкото Лейля ми е разказвала, прекалил е не Намък, а покойният Недждет… Нищо хубаво не чух от Лейля Баркън за бившия й съпруг…
— Страхува се — повиши тон Адем. — Ако не се беше върнала при Намък, той и нея можеше да убие!
Представих си доктора левичар. Беше се срещнал със смъртта и може би се беше уплашил в този миг, но не се беше изметнал, беше останал верен на каузата си човек… Самоуверен, вярващ в ценностите си, готов дори да ни се присмее при случай. Не, Намък не беше човек, способен да убие любимата си, нито дори да я нарани. Познавах такива хора. По много въпроси може да не мислеха правилно, може да не бяха достатъчно толерантни и да вярваха в правотата единствено на своите собствени идеи, но не биха навредили на някой близък и скъп човек. Не, не мисля, че той е убиецът. Вярно, не можеш да отгатнеш докъде може да докара някого животът, и все пак Намък и такива като него надали биха причинили и най-малката вреда на някого, когото обичаха. Даже и да допуснем, че го е извършил, защо му е било обаче да убива останалите три жертви? Тъкмо щях да кажа това на глас, когато телефонът ми иззвъня. Погледнах — беше Зейнеб.
— Извинете — казах аз и станах от мястото си.
Отдалечих се на достатъчно разстояние от любопитните погледи на присъстващите и спрях до стъклената етажерка. Първото, което ми направи впечатление, като вдигнах телефона, беше развълнуваният глас на Зейнеб.
— Ало? Господин главен инспектор… Открихме важни данни.
— Така ли? Какви са?
— Изолирахме пръстовите отпечатъци. И открихме отпечатъците на Намък Караман и Лейля Баркън.
Не можех да разбера за какво ми говореше.
— Къде ги открихте?
— По рамките… По рамките на гравюрите в дома на Недждет Денизел. Там има техните отпечатъци. Понеже са се насложили, не можахме да установим чии са…
— И?
— Два от отпечатъците са на Намък и на Лейля.
Обърнах се и погледнах Адем. Седеше целият напрегнат. Дали пък онова, което беше казал за Намък, не беше истина?
— Сигурна ли си? Да не направим някоя грешка? — продължих разговора със Зейнеб.
— Не, шефе! Пръстовите отпечатъци бяха сравнени. Върху рамките са отпечатъците на тези двамата.
Ако не беше напълно сигурна, нямаше да говори толкова категорично.
— Има и още нещо — продължи Зейнеб. — Има бял микробус „Фолксваген“, регистриран на името на Намък Караман. Използват го за нуждите на Дружеството за защита на Истанбул. Да разнасят материали по време на акциите си. Полицията многократно го е задържала.
Погледът ми се плъзна към замъглените прозорци зад завесите в цвят шампанско. Капките дъжд, блъскащи се по стъклата, се разбиваха на дребни пръски и се стичаха надолу на тънки струйки. Дъждът навън беше вече поутихнал, но все още в стаята се чуваха ударите на капките. Казаното от Зейнеб можеше изцяло да промени хода на разследването. Пак ли се връщахме в самото начало, там, откъдето бяхме тръгнали? Не трябваше обаче да се вземат прибързани решения, срещата ни с Лейля сега стана още по-важна.
— Разбрах, Зейнеб! Следобед ние ще бъдем в управлението. Ти продължавай да си вършиш работата и ще говорим, като дойдем — добавих аз, преди да затворя телефона.
След това се върнах до масата. Али ме гледаше зорко. По промяната на израза върху лицето ми разбра, че имам важна новина. Макар мислите ми да бяха абсолютно объркани, все пак ми се искаше да му кажа нещо:
— Май дъждът отслабва, Али. До обяд ще грейне и слънце.
Още преди да съм свършил, Теодора повтори подир мен:
— Дъждът отслабва… До обяд ще грейне слънце.
Дворецът, служил векове на Османската династия
Блесналото иззад тъмните облаци слънце ласкаво ни се усмихна в мига, в който стигнахме до Баб-ъ Хумаюн, най-външната порта на двореца „Топкапъ“, откъдето стотици години е бил управляван светът.