Преди петнайсетина минути се бяхме разделили с Адем Йездан, непрестанно повтарящ, че убиецът е Намък. Изглежда, това не бяха съвсем празни приказки, защото убедително изтъкваше някаква логична причина той да е убил Недждет и останалите жертви. Ако Зейнеб не ми се беше обадила, щях да омаловажа тези негови твърдения, но след това с още по-голямо внимание слушах този интересен бизнесмен. Остави ме мен, но и моят помощник Али, който се палеше на всяка дума и се хвърляше в разгорещени спорове, не намери какво толкова да му възрази. Веднага щом се разделихме с Адем, разказах на помощника ми за разговора със Зейнеб и това доста го обърка. Вече не знаехме кого трябваше да обвиним, всяка пътечка, по която тръгвахме, се превръщаше в задънена улица; всяка следа се късаше още в ръцете ни. Ето в такава безпътица стигнахме до двореца „Топкапъ“, където работеше Лейля Баркън.
Оставихме колата си на открития паркинг под чешмата на Ахмед ІІІ, украсена с прекрасни керамики и изящни мраморни барелефи, с уникални калиграфски надписи, лалета, зюмбюли, мотиви с рози, целите в позлата, и се запътихме към Имперската порта — Баб-ъ Хумаюн. Докато минавахме покрай прекрасната чешма, Али, без да забележи, попадна между фотоапарата на една млада туристка и историческия паметник. Но тя не се ядоса ни най-малко. Даже, ако не ме лъжеха уморените очи, по погледа й пролича, че го хареса нашия хаймана. Ала той вече беше забелязал, че е влязъл в кадъра, и тутакси се отдръпна.
— Sorry — извини й се той на доста добър английски, но сключените му вежди, подобни на врати, които никога нямаше да се отворят, както винаги придаваха на лицето му неприветлив вид. Слава богу, на младата жена май много не й пукаше от това и жизнерадостна усмивка се разля върху лицето й:
— Don’t worry, I can take another one.
И тъй като нашият дивак продължаваше да я гледа със същото изражение и без да обели дума, тя учтиво му посочи пътеката и го подкани да мине пръв:
— You go ahead.
— Thanks — отвърна безизразно недодяланият ми помощник и ускори крачка, докато минаваше между красивото момиче и чудесно украсената османска чешма. Разбира се, аз го последвах, но той едва след още няколко крачки забеляза многозначителното ми изражение. Разтревожено се огледа наоколо:
— Какво има, шефе? Какво става?
Да му се не видяло, тъкмо понечих да се усмихна на жената, да я заговоря — и телефонът ми се раззвъня. Беше Евгения. От вчера не бяхме говорили с нея. Всъщност обаждаше ми се всеки ден, но в крайна сметка и тя се беше притеснила, а аз не се бях сетил да й звънна.
— Ало, Евгения — обадих се аз, а калпазанинът Али забеляза, че се паникьосах, и ухилено ме изгледа. Без да му обръщам капка внимание, продължих разговора си с Евгения. — Ало, Евгения, и аз мислех да те потърся…
— Лъжец! — леко глезено ми отвърна тя. — Дори не ти е минало през ума!
— Не, кълна ти се, още сутринта говорих с Демир…
— Какво си говорил?
— Напомних му за утрешната вечеря. Казах му да не закъснява, че ти ще се притесниш много.
— А ти?
— Какво аз?
— А ти ще можеш ли да дойдеш навреме?
Не знаех, зависеше от разследването, ако излезеше нещо ново, може и изобщо да не успеех да отида, но не можех да й кажа това.
— Разбира се — отвърнах колкото се може по-убедено аз, — разбира се, че ще дойда, не се безпокой, отрано ще съм заседнал на масата.
— Бъди точен, моля те! — Гласът й прозвуча като молба. — Специално ти звъня един ден по-рано и много те моля — не закъснявай утре. Всъщност и ти си домакин. Да не се изложим нещо…
— Дадено! Има ли нещо, което да донеса на идване?
— Ти само ела — това е достатъчно. Нищо друго не ми трябва!
Нямаше нито укор, нито сърдити нотки в гласа й. Почувствах се щастлив. Май наистина обичах тази жена!
— Ще бъда там преди всички останали! — Вдигнах глава и видях как нашият нехранимайко ме гледаше със същите закачливи пламъчета в очите, както преди малко. Трябваше да затварям вече. — Добре тогава, ще се видим утре вечер!
— Добре, грижи се за себе си, Невзат! Пази се, обещаваш, нали?
— Дадено, Евгения, и ти внимавай, скъпа!
Още преди да затворя телефона и да го мушна в джоба, Али мина направо на темата:
— Евгения е много добър човек. Как ни посрещна последния път като ходихме в „Татавла“! И много ви обича… Все едно ви е… съпруга.