Той само учудено промълви:
— Като мен ли?
— Абсолютно същият като теб — повторих аз с бащински топло чувство, като човек, който се е срещнал със своята младост. — Съвсем същият — първо стреля, после пита. Който се хвърля в епицентъра на събитията, без да изслуша и разбере за какво става дума. Който атакува заподозрените, без да изчака помощния екип. Който смята, че може да разреши и най-сложните престъпления от раз. И който точно затова често си изяжда боя и е целият в синини, и няма здраво място по себе си.
Заместникът ми избухна в смях.
— Не се смей, Али, не се смей, синко! Това не са подвизи. Аз имах късмет, поумнях, преди някой куршум да ме уцели фатално, но с теб какво и как ще се случи — това не се знае!
— Не се безпокойте, с божията воля нищо няма да ми се случи! — отвърна Али със своята непоклатима самоувереност.
— По-добре да се замислиш повечко, отколкото да се уповаваш на Бога!
— Карай да върви — прекъсна ме нашият палавник, — нали говорехме за вас, интересно ми е какво стана после?
— Какво да стане? Взех да се замислям чак след като изгубих майка си. Трябва да ми бе останало малко от сивото вещество в черепа, понеже добре запомних написаното от нея. Чувствах и някакво угризение на съвестта. Но както и да е… След като прочетох дневника й, сам започнах да ходя по музеите. Отначало в памет на майка ми. Също като нея стоях и дълго гледах статуите, иконите, керамичните плочи, дърворезбите, ръкописните книги, калиграфските образци, изписани от талантливите майстори, картините, миниатюрите, ебру изкуството. Дори без да разбирах какво точно представляват. Гледах ги с часове. Но постепенно започнах да научавам много неща — макар и без да съм вниквал в тях, макар и повърхностно и по аматьорски… Странна работа, Али, никога не ми е минавало през ума, че така ще се случи, но взе да ми харесва да научавам. Обикнах дори и онази миризма на музеите, която по-рано ме отвращаваше. След това започнах да чета и книги, абонирах се също като майка ми за исторически списания, правех обиколки като другите туристи с професионални екскурзоводи, дори ходих да изслушам няколко лекции. Сега не мога да го правя толкова често както преди, но пенсионирам ли се — ще отделям повечко време за това.
Някаква тъга засенчи лицето на Али.
— Жалко, че майка ви не знае това, колко ли щеше да се зарадва!
— Сигурно щеше да се зарадва, но така или иначе, човек не може да поправи всичките грешки в живота си. Но те съветвам — отиди в някой музей. Дори само веднъж. Започни, да кажем, от Археологическия, точно над парка „Гюлхане“. Ще се почувстваш, все едно пътуваш през историята.
Лицето му просветля и аз, обнадежден, го попитах:
— А може би вече си го посещавал?
Онзи просветлен израз тутакси изчезна.
— Не съм, господин главен инспектор, как да отида? Знаете — всеки ден някакъв нов случай излиза, всеки ден има по някое престъпление…
Излишно бе да го засрамвам повече.
— Знам, но някой ден непременно иди. Ще ти хареса, сигурен съм. Всъщност, без да си разгледал Археологическия, няма много смисъл да посещаваш и „Топкапъ“. — Замълчах за кратко. — Разбира се, преди това иди да видиш и „Ая София“. Всяко е сякаш продължение едно на друго. Непременно да ги разгледаш, чу ли?
— Както заповядате, господин главен инспектор! — тихичко отвърна Али. — Щом казвате — ще ида…
— Не за мен, синко, не ти заповядвам да го направиш. И как бих могъл? Само ти препоръчвам. После ще ми благодариш!
Но като гледах — Али нямаше никакво намерение да обикаля по музеите.
— Това е третата порта, нали, шефе? — смени той темата набързичко, гледайки към Баб-ъ Саде. — Минахме, значи, другите две порти? Нали така?
Щом така искаше… аз трябваше да уважа желанието му. Започнах да броя портите на двореца, доколкото ги знаех.
— Да, Али, минахме през двете. Тази е третата… Първата беше Баб-ъ Хумаюн. Вратата на крепостните стени на двореца. Тя е изпълнена по персийски маниер, или като иранска порта. Втората е Баб-юс Селям, тя е по френски образец. Изградена е по европейски модел. Тази пред нас пък е Баб-ъ Саде — тя пък е по турски образец. Или тези три порти от три различни периода ни разказват за трите типа цивилизации — персийска, европейска и турска, които при смесването си са образували турската архитектурна култура. Но същевременно ни говорят и за това, че Османската империя е била голяма, световна държава, обединяваща в себе си всичките тези култури. Всяка стая, която видя, всяка зала, всяка градина, всяко дърво, всяка чешма има някакво значение. Религиозно, политическо, социално. Всеки ъгъл в тези сгради пази хиляди истории за страховити, често пъти изпълнени с болка и ужас събития.