Лейля моментално го прекъсна:
— После ще говорим, Едип бей, директорът на културата може малко да почака. Щом си свърша работата, аз ще дойда при вас.
— Е, вие по-добре си знаете — не скри разочарованието си Едип бей и с малки крачки се отдалечи от нас.
Началничката му го изгледа с неприязън:
— Музей ли сме, финансов архив ли сме — не е ясно… — Като видя, че я наблюдавахме с интерес, взе да се оплаква: — Затрупани сме с работа, но трябва да се занимаваме и с такива хора. Има ли някаква излишна работа — непременно ще я изровят и ще ми я подхвърлят… Както и да е, да не стоим тук, заповядайте в кабинета ми.
Той беше доста скромен. Отдясно до вратата имаше малка библиотека с метални рафтове, срещу нея широка дървена маса, върху която стоеше компютър, отляво беше отворена някаква голяма книга, имаше чаша за кафе, изблъскана чак в ъгъла на масата, моливници и малък бележник. Отдясно на компютъра имаше синя ваза с лилави зюмбюли, като ония, които вчера Али бе донесъл на Зейнеб. Дали Намък не й ги беше подарил? Да я попитам ли? Щеше да е добре да знаем как се развива връзката им. Можеше да научим и защо бе останала да пренощува в къщата на Недждет, но въпросите ни можеше и да я ядосат. „Че какво ви интересуват личните ми отношения?“, съвсем спокойно можеше да ни възрази тя и при тази вероятност аз направо се отказах да питам. Погледът ми се плъзна към окачената на стената огромна гравюра. Художникът беше изобразил втория двор на двореца „Топкапъ“, гледан откъм Средната порта, или Баб-юс Селям. На площада, по който преди малко бяхме минали, беше изрисувал празнично шествие — еничари, дворцови служители, чуждестранни посланици и още много народ, чиито лица не се различаваха, но всички се готвеха за важното събитие. Лейля проследи погледа ми и започна да обяснява:
— Това е прием на чужди посланици в двореца. — Посочи към хълмовете от другата страна на морето, които се виждаха на гравюрата точно зад императорския дворец: — Вижте какъв покой е имало тук, по склоновете на Бейоглу. Нямало е нито една от купчината безформени и грозни сгради, безредно наблъскани една върху друга… — Пъстрите й очи, позеленели от нахлулата през прозореца светлина, се премрежиха замечтано. — Бих искала да живея в Истанбул от онова време. Макар че сега можем да си представяме тогавашния живот само по гравюрите…
Изведнъж забеляза, че все още сме прави, и ни посочи двата стола пред бюрото си:
— Моля, заповядайте, седнете!
— Фатих е направил този дворец, нали така? — попитах аз, докато се настанявах на стола.
— Да, той е решил да се строи дворецът, но строежът му, както и на Големия византийски дворец, Палатиум Магнум, продължил с години. Всеки нов султан добавял по някоя сграда според нуждите си. Строителните работи продължили и по време на царстването на Баязид ІІ, Селим Явуз, Сюлейман Великолепни, Селим ІІ, по прякор Пияницата, Мурад ІІІ. При всички тези владетели центърът на империята растял все повече — обясняваше тя, докато сядаше на фотьойла.
Припомних си Големия византийски дворец, който видяхме на макета в офиса на Адем Йездан, спускащ се от Синята джамия право към морето.
— Защо султан Мехмед Завоевателя е решил да направи тук този дворец? За по-голяма сигурност ли?
— Може и за това да е, но по-важното е, че навремето тук е имало акропол…
Сигурно по изражението на лицата ни разбра, че и Али, и аз самият не знаехме какво е акропол, и затова без никакво високомерие ни обясни:
— Вид религиозен и военен център. Гърците винаги избирали да изграждат акрополите на върха на някой хълм, защото били най-важната институция на града. Ако сте били в Атина, сигурно сте виждали Акропола. Атинският е един от най-старите акрополи. По времето на Византион това място тук също е било акропол. Когато римляните завладели града, не го разрушили, понеже било свещено място. Но Мехмед Завоевателя, макар и години след завладяването на града, заповядал точно тук да се изгради дворецът. Казвам години след това, понеже първият османски дворец, построен тук, е бил на мястото, където сега е Истанбулският университет. — Виждайки, че я слушаме с интерес, Лейля сключи длани върху масата и ни заразказва с по-големи подробности: — Има много прилики между Римската и Османската империя. Ако погледнем към византийския период, ще видим, че храмът „Света София“ и Големият дворец са били много близо един до друг. Даже се говори, че е имало проходи от двореца до църквата. Същото важи и за двореца „Топкапъ“ и днешната джамия „Ая София“. И в двете империи светските владетели са искали да подчертаят и духовното си господство пред народа, защото могъществото на държавата е трябвало да бъде подкрепено и от моралните ценности. Това е и причината двата центъра — политическият, или дворецът, и духовният — храмът, да са близо един до друг.