Разказаното от Лейля беше интересно, аз обаче не разбрах защо, след като е превърнал „Света София“ в джамия, Мехмед Завоевателя е изградил и още една — джамията „Фатих“, и я попитах за това.
— Защото тя е символ на завоеванието, на начина на живот на новите владетели на града. Джамията „Фатих“ не е само храм, тя е и кюллийе — един цял религиозен комплекс. Или ако щете — един друг стил на живот. В този хилядолетен и космополитен град турско-ислямската култура ще наложи своя отпечатък и ще допринесе за колорита на града. Много е добре, че сте толкова любознателен — погледна ме тя приветливо. — Де да беше всеки като вас!
— Не, не съм чак толкова всъщност — смотолевих аз.
Али така се беше отегчил, че се бе умълчал и не издаваше и звук дори.
— Както и да е — рече Лейля, посягайки към телефона. — Какво ще пиете? Какво да ви предложа — чай или кафе?
Първия чай вече бяхме изпили при Адем Йездан. Беше ни почерпил и със сухи сладки този щедър бизнесмен. И не само сладки — върху подноса бяха наредени отделно солените, отделно сладките неща, а имаше и от прекрасните кифлички, с които се славеха добрите фурни в „Султан Ахмед“. И тъй като с тези апетитни вкуснотии задоволих глада си, сега вече можех да мина и на кафе.
— Ако не ви затруднява, едно средно сладко турско кафе за мен!
— А на мен едно нескафе! — поиска си и Али, разпрострял краката си нашироко и настанил се удобно. — Да е чисто — без захар и без мляко.
Точно такова му и прилягаше — яко кафе за силен полицай като нашия! Без нищо, но силно!
Докато Лейля поръчваше на някого по телефона кафетата, Али се беше вторачил в зюмбюлите, също като мен преди малко.
— Красиви цветя!
Лейля затвори телефона, но не го разбра и попита:
— Какво? Ааа, за цветята ли говорите? — Погледна ги с любов и възхищение и добави: — И как ухаят!
Разбрах какво целеше Али и за да предотвратя вероятността да постави жената в неудобно положение, като я попита дали са от нейния любим, тутакси смених темата:
— Ако искате, да минем направо на въпроса, че нямаме много време…
Лейля скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на фотьойла.
— Добре, Невзат бей, и аз имам един въпрос. Не можахме да говорим спокойно по телефона, но сега да ви попитам — дали намерихте монета в дланта на жертвата от снощи?
— Намерихме.
— От времето на Юстиниан ли?
Поклатих утвърдително с глава.
— От времето на Юстиниан, но този път ръцете на убития не бяха разположени във формата на стрела, а разтворени на двете страни. А монетата беше в дясната му ръка.
Това, че беше променена формата на тялото, изобщо не я впечатли, само попита:
— А носите ли монетата със себе си?
— За съжаление, не я нося. Не знаех, че ще се срещнем…
— Но сте я видели все пак, нали така? — Докъде искаше да стигне? — Значи, можете да я разпознаете? Ако видите снимка, сигурно ще можете да посочите монетата.
Без да дочака отговора ми, подаде голямата отворена книга, която стоеше пред нея на бюрото. Познах я — беше същата книга, която видях снощи у тях. Дали я беше донесла тук, предполагайки, че ще дойдем? Или случайно я беше взела? Засега премълчах този и някои други неудобни въпроси, които смятах да й задам, и погледнах страниците на отворената книга. Директорката на музея ги разлистваше една по една.
— Ето — каза тя, сочейки снимката на някаква златна монета. — Такава ли е намерената от вас?
Поднесе книгата пред очите ми, така че видях и най-малката подробност от снимката.
— Да, на лицевата страна е бюстът на Юстиниан, с шлем на главата и облечен в броня. С надпис IVSTINIANVS — отвърнах аз и загледах изображението на задната част на монетата. — Хъммм, отзад е едно ангелоподобно създание, държащо скиптър във формата на кръст…
— Виктория — поправи ме Лейля. — Римското име на гръцката богиня на победата. Но сте прав — по-късно под влияние на християнството тази богиня ще се превърне в ангел.