Али доста рязко реагира на тези думи, които биха развълнували някой романтик:
— Безсрамен негодник! Да затрие трийсет хиляди души барабар с жените и децата, без да му мигне окото, а после да гради храм с окървавените си ръце, за да покаже любовта си към императрицата…
Думите му се харесаха на Лейля Баркън, но историкът в нея трябва да бе надделял, понеже се опита да посмекчи ситуацията:
— Не бива да сте толкова безмилостен към него. Разбира се, че в това е имало и преклонение пред Бога…
— Може! Може да е изградил храма, понеже се е уплашил от сторения грях — убийството на трийсет хиляди души — добавих и аз онова, което ми мина през ума. — Знае се, че по онова време хората са били силно религиозни, и сигурно страхът от Бога също е изиграл някаква роля.
— И това е в областта на предположенията. Но на земята мисълта за Бога не е в хармония с властта. Затова се говори, че и самият Константин се е покръстил едва на прага на смъртта си. Защото и той като всеки друг владетел не се е колебаел да пролива кръв, когато е било необходимо. Макар че само Бог има правото да убива. И понеже убийството е било в противоречие с вярата на османците, имало е и принцове, които не са искали да станат султани.
— Нещо да ви попитам — приближи се напред Али заедно със стола, на който седеше, приглаждайки с ръка щръкналата си нагоре коса и впивайки напрегнатия си поглед в Лейля. — Значи, казват, че султан Мехмед Завоевателя разрешил три дни градът да се разграбва. По време на завоеванието на Истанбул. Това вярно ли е?
По лицето на директорката се изписа приветливо изражение, като на учителка, готова да отговори на спонтанния въпрос на някой от учениците си.
— Вярно е, историческите книги го потвърждават. — Но като видя помръкналата физиономия на Али, сякаш самият той е дал заповед за тридневното разграбване на града, се почувства длъжна да го утеши: — Но при обсадата на града е обещал на Константин ІХ и косъм да не падне от главата на нито един жител.
Лицето на Али промени цвета си.
— Но самият император не се е предал, нали?
— Не се е предал. Ако бяхте на негово място, щяхте ли да го сторите? Щяхте ли ей така, без бой да предадете родината, в която хиляди години са живели предците ви?
— Нямаше да я предам, и аз щях да се бия — отвърна нашият честен до болка Али.
— Е, и император Константин ІХ се е сражавал до смърт. Разбира се, битките продължили 53 дни. Османската армия понесла загуби. И султан Мехмед, след като завзел града, дал заповед да бъде разграбен. Но не той, най-много щети му били нанесли латините, инспектор Али. Кръстоносците при четвъртия кръстоносен поход. За времето между 1204 г., когато дошли в Константинопол, до 1261-ва, когато го напуснали, градът бил превърнат в развалини. Великолепните паметници, издигнати от Константин Велики и от Юстиниан за радост на изстрадалото население, били разбити на парчета, разрушени до основи заради златото, среброто, скъпоценните камъни.
Доста се бяхме отдалечили от същината на разговора, затова я прекъснах:
— Миналото е изпълнено с жестокости и ние не можем нищо да направим, но можем да спрем съвременното ни вандалство. Доколкото успяхме да разберем, убийците няма да се спрат. Какво ще кажете, Лейля ханъм, каква ще е евентуалната им следваща цел?
Тя се откъсна от историческата разходка и се съсредоточи върху въпроса ми.
— Вече не знам и аз какво да кажа, Невзат бей. — Гледаше ме някак си извинително. — Може би не съм аз човекът, когото трябва да попитате…
Щеше да продължи, но в този момент на вратата се почука три пъти.
— Кафетата ни може би са готови.
Но през вратата надзърна не прислужникът с таблата, а някакъв друг човек с картонена кутия в ръце. Явно беше куриер, както си личеше от логото върху шапката му. Погледна седящата зад бюрото си Лейля.
— Трябва да се подпишете тук.
Лейля безропотно взе листа, но очите й не се отделяха от кутията.
— От кого е пратката?
Куриерът с досада прочете надписа върху капака:
— От Мехмед Икинджи е…
— От Мехмед Икинджи ли? — учудването й беше още по-голямо. — Не, не познавам такъв човек — каза тя, подавайки подписаната хартия на човека. После отново се загледа в кашона. — Да не е някакво дарение? — обърна се тя към нас. — Понякога получаваме такива дарения от хора, които не искат да разкрият самоличността си. Произведения, откраднати преди това от двореца. Опасяват се да не си докарат някоя беля до главата и затова ги изпращат с куриер или по пощата — продължи тя, но забеляза, че човекът все още стърчи пред нея и не си тръгва. И той с любопитство се беше вторачил в кутията и не помръдваше. — Още нещо ли има? — попита го тя.