Куриерът се стресна, сякаш го бяха хванали на местопрестъплението.
— Не, не, готово е! Довиждане!
Щом той излезе от стаята, Лейля се върна към разговора ни отпреди малко:
— Какво щях да кажа? А, да… Може би не трябваше да питате мен. Защото не можах да предположа с точност…
Уж гледаше мен и говореше за местата, където бяха оставяни жертвите, но умът й беше в донесената от куриера пратка и нейното съдържание.
— Естествено, искам да ви помогна, но се опасявам да не ви подведа отново — каза тя, скришом поглеждайки към кутията.
— Ако искате, погледнете си първо пратката — принудих се да й предложа аз. — Сигурно сте много любопитна какво има в нея.
Бузите й леко поруменяха.
— Извинявам се, прав сте. Умът ми наистина е там.
— Защо тогава не я отворите? — попитах аз, мислейки си, че може би не й се иска да го прави пред нас. — Ако искате, ние можем да излезем…
— Не, не — протегна ръце, сякаш ни караше отново да седнем, макар че ние не бяхме помръднали от местата си. — Не е държавна тайна, най-много да е някой исторически предмет…
Наведе се от дясната страна на бюрото и отвори чекмеджето. Извади ножче и се изправи.
— Понякога от такива пакети излизат само ненужни вещи. Чайникът на баба им или някой евтин свещник, за които си мислят, че са антики — поясни тя и започна да реже прозрачната лепенка по краищата на кутията. — Веднъж ни бяха изпратили четири керамични плочки и ни бяха написали, че дядо им ги е откраднал от прочутия Багдадски кьошк, и молеха за извинение от нас и от построилия го султан Мурад. Интересното в случая бе, че изпратените керамични плочки не само нямаха нищо общо с този кьошк, но можеха да се намерят във всеки магазин за строителни материали, и то доста евтино.
Беше отрязала тиксото от всички страни и си помислихме, че ей сега ще отвори кашона, но Лейля отново се обърна към нас и продължи да разказва:
— Разправям ви това, за да не останете разочаровани, ако и този път отвътре излязат никому ненужни боклуци.
— Няма, няма — побърза да отговори Али, който също беше като омагьосан от тайнствената кутия. — Отворете я!
Лейля остави ножчето върху бюрото си и повдигна капака на кутията.
— Изглежда, е нещо чупливо, обвито е с памук — каза тя и започна бавно да го отделя.
— Дано да имате търпение — рече тя, докато хвърляше топките памук от вътрешността. В следващия миг обаче застина с вдигнати от почуда вежди: — Това пък какво е? — Опита се да извади още от памука, но онова, което видя, я спря. — Аааа! — уплашено отметна глава назад.
Ужасът в очите й обаче беше още по-огромен, отколкото в гласа й. Лицето й побеля и за миг остана сякаш без капчица кръв. Застина на мястото си с топката памук в дланта, без да може да помръдне от уплаха, нито да издаде звук. Видях как цялото й тяло се разтрепери, пръстите й се отпуснаха от само себе си и памукът полетя към пода. Хвърлих се към нея и успях да я хвана точно преди да припадне.
— Дишайте дълбоко! — казах й аз, докато я слагах да седне обратно във фотьойла.
Тя ме чу и с трепереща ръка посочи към кутията:
— Там… там…
Помощникът ми реагира преди мен и се втурна към бюрото й. Щом погледна вътре — и отметна глава като ударен. Лицето му се изкриви в гримаса.
— Ай сиктир, к’во е това бе?
Когато тялото на Али се отмести, в прозрачния найлон видях срещу себе си блестящи къдрави коси на черни завити букли, изпъкнало чело и въздълъг нос. Макар и преди да бях виждал доста подобни неща, стомахът ми се сви и усетих, че ми се повдигна, сигурно нямаше да припадна, но за всеки случай се хванах за ръба на масата. Да, това в картонената кутия беше човешка глава. Сложена в найлонов плик, обвита с памук и изпратена на Лейля Баркън. И макар да беше побеляла, си изглеждаше съвсем като жива, а не като антично произведение на изкуството.