Убиват един по един всеки, който е навредил на Истанбул
Нямаше никакво съмнение, че тази глава принадлежеше на нов труп, оставен най-малко преди четирийсет и осем часа от нашите убийци. Най-неочаквано бяха променили стратегията си и бяха пренесли среднощните си ритуали посред бял ден. Дали това имаше някакъв особен смисъл, или просто се опитваха да ни объркат?
Изпратих Али подир куриера и казах на полуприпадналата в стола си Лейля, мъчеща се да преодолее шока, да се обади на прислужника и да отмени кафетата. Тя веднага го стори. Поисках ключовете от кабинета й и тя ми ги подаде, без да попита нищо. Заключих стаята отвътре — нямах никакво намерение случилото се да се разчуе из целия музей и всички служители да ни се струпат на главата. Директорката му беше започнала вече да се окопитва — дори по-бързо, отколкото бях очаквал. Помислих си, че всичко случващо се бе част от някакъв предварителен план. Служителят на входа при Баб-юс Селям беше казал, че рентгенът от два дни е повреден и не работи. Ако си беше наред, веднага щеше да покаже съдържанието на кашона — отрязаната човешка глава, и така тя никога нямаше да попадне у директорката, с която бяхме заедно в този момент, нито щяхме да станем свидетели на преживения от нея шок. За да се случи това, извършителите предварително са били сигурни, че рентгенът не работи. А това означаваше едно — че убийците знаеха всичко, което се случваше тук. Тоест можеше да е седящата срещу мен директорка или някой друг служител в музея. Освен това само един човек знаеше, че ще дойдем по това време — самата Лейля Баркън. Сутринта ми се беше обадила по телефона и лично ме бе поканила на срещата. От друга страна обаче — за какво й беше да го прави? Нямаше защо да разсъждавам дълго, за да намеря отговора на този въпрос — ако, както твърдеше Адем Йездан, извършителят е Намък, а съучастничката му — Лейля, сигурно бяха усетили, че постепенно обръчът около тях се затяга. Най-малкото знаеха, че охранителят на „Конаците на Ая София“ ги е видял снощи в белия микробус. От друга страна, може да са предположили, че ще разговаряме и с Адем Йездан, и естествено, да са се досетили какво щеше да ни каже този печен бизнесмен. За да премахнат всички тези съмнения, на тях им е трябвало да направят някакво показно, като например да изпратят на Лейля отрязана глава в картонена кутия. При това — пред нашите очи. Така че всичките тези припадъци на директорката отпреди малко може да са парекселанс театър. Погледнах я в лицето с намерението да разбера дали е така наистина. Но тя ме разбра погрешно, или пък беше невероятно добра актриса!
— Не се притеснявайте, Невзат бей, добре съм… Наистина съм добре!
Какво друго можех да направя, освен да се престоря, че съм й повярвал!
— Да, изглеждате по-добре. Радвам се, че се оправяте — казах аз и погледнах към кашончето. — Ще поискам нещо доста трудно от вас…
— Какво?
— Да погледнете главата в кутията…
Преглътна, точно както трябваше да се очаква, че ще направи, и положи уплашена гримаса върху лицето си, но аз не й позволих да отклони това, за което я бях помолил.
— Много ще ни помогнете, ако можете да идентифицирате кой е, и по този начин да разберем дали има връзка с другите жертви…
— Значи… значи, тази глава е продължение на предишните убийства? — почти запелтечи тя.
Вместо да обсъждам моите предположения с нея, по-скоро исках да разбера нейните.
— Не мога да знам… Но трябва да има някакъв смисъл в това, че са я пратили до вас… Не е ли така? Как мислите?
Отмести поглед от мен и страхливо заоглежда кутията.
— И аз не знам.
Погледът й зашари за известно време върху проклетия пакет.
— Ако го идентифицирам…
— По-лесно ще стигнем до някакъв резултат — окуражих я аз. — Най-малкото ще знаем дали нещастникът в кутията има някакво отношение към нашето разследване, или не.
Все още стоеше нерешително, но пое дълбоко въздух, сякаш да събере сили, и се надигна от фотьойла.
— Добре, ще го направя… Но моля ви, стойте до мен…
— Разбира се — усмихнах й се аз, за да я поуспокоя. — Така или иначе, не мога да изляза навън. Шегувам се. Но вие се опитайте да мислите за главата не като за част от човешко тяло, а като за експонат. Така правят докторите, извършващи аутопсии…
— Лесно е да се каже…
Въпреки думите си, се изправи с лекота и погледна в кутията. Сега вече аз трябваше да си свърша работата. Взех ножа от бюрото и започнах внимателно да разрязвам кашона, опитвайки се колкото се може по-малко да се докосвам до него. Освободих предната страна и главата се показа в целия си блясък. Само че изглеждаше като в мъгла заради найлоновия плик, в който беше поставена, и не можеха да се различат подробно чертите на лицето. Затова срязах и найлона — от горе надолу. Хванах отрязаните краища и ги разтворих настрани. Първо се видя дългият нос на жертвата, след това широкото му чело, а после и къдравите му коси. Нямаше никаква кръв, също както и при предишните трупове. А това означаваше, че главата е отрязана след смъртта на мъжа. Много фина хирургическа работа, мина ми през ума. Но разбира се, не го казах на глас. Всъщност отрязаната от тялото на нещастника глава не изглеждаше толкова страшно. Трябва да беше на някой четирийсетгодишен мъж. Застиналият поглед на тъмните му очи под плътните вежди не засенчваше по никакъв начин красотата му, нещо повече, дръзката усмивка върху устните му придаваше закачливо-весел вид, все едно се подиграваше с онези, които го гледаха.