— Това… това е Фазлъ бей — проговори стоящата отстрани до мен Лейля, сякаш страхът й я беше напуснал напълно. Сякаш гледаше физиономията на някой близък сред хорската тълпа. — Фазлъ Гюмюш.
За пръв път чувах това име, но отстъпих назад и го погледнах, все едно го познавах.
— Кой е този Фазлъ Гюмюш?
— Заместник-кметът — отвърна тя, сякаш ми казваше: „Как може да не го познавате?“. — Тоест бившият заместник-кмет. Имахме много работа с него.
— Какъв човек беше?
— Как какъв?
Беше малко чоглаво да казвам това пред подигравателно вторачения в нас поглед, но се налагаше да обясня какво точно исках да разбера:
— Ами дали е бил забъркан в някакви далавери и тъмни дела? Знаете, всичките ни жертви до един не са били света вода ненапита…
Сбърчи прекрасното си бяло чело.
— Да, беше, за съжаление, името му се споменаваше като замесен в някакви злоупотреби и корупция. В същото дело — онова, срещу Адем Йездан.
Отново се сблъсквахме с този Адем Йездан. Ако питате Лейля, този алчен бизнесмен беше виновен за всичко случващо се. От друга страна, тя неслучайно подметна тази фраза, че убитият е бил подсъдим по делото, по което е съден и този враг на историята, подвизаващ се в туристическия бизнес.
— Кое по-точно?
— Ако си спомняте, оня ден ви бях разказвала. Делото за падането на стена от една от цистерните, останали от византийската епоха… Когато загинаха петима души от строителните работници, намиращи се там по това време. Съдът ги оправда, но общото мнение беше, че и Адем Йездан, и Фазлъ Гюмюш са виновни за смъртта им. Защото това не беше обикновена злополука, падането на стената де, а саботаж на Адем Йездан, за да реализира големия си строителен проект. Но нали сме в Турция — свидетелите промениха показанията си. Прокурорите се срещнаха със съдиите — и ето ти я оправдателната присъда! Нашето Дружество за защита на Истанбул обаче опита всички законови начини да промени това и три години водихме дела. Накрая Касационният съд отмени съдебното решение. И сега делото отново е върнато за разглеждане, а нашето дружество ще се яви в съда — от една страна, като неправителствена организация ищец, а от друга — като страна по делото.
— Възможно ли е и другите жертви да са свързани с това дело?
— Не знам. Но ако проучите вещите лица по делото, може да намерите отговор на въпроса си.
Най-накрая Лейля изплю камъчето! Уж разправяше, че не знаела, но намекът й беше пределно ясен!
— Ще проверим, Лейля ханъм! Ако се наложи — ще разпитаме всеки, който е замесен по това дело.
По доволната усмивка на лицето й се разбираше, че е постигнала целта си. Пак погледна към главата на бившия заместник-кмет.
— Къде ли е тялото на този нещастник?
Разговора ни прекъсна силното и продължително звънене на телефона ми. Търсеше ме Зейнеб.
— Ало, господин главен инспектор…
— Да, Зейнеб!?
— Още един убит са намерили, шефе. В градината на джамията „Фатих“. Обаче обезглавен.
Ни най-малко не се учудих, закрих с ръка телефона си и казах на Лейля:
— Намерили са тялото на нещастника при джамията „Фатих“.
— Амиии! — възкликна Лейля, но сякаш много не се учуди на новината.
Отново приближих телефона до ухото си.
— В личната карта, която намерихме в джоба на сакото му, пише, че е Фазлъ Гюмюш — продължи устния си доклад разтревожената ни криминоложка. — Но понеже не намерихме главата му, не можем да сме сигурни дали е същият човек като от снимката на документа.