По думите му личеше — вече бяха съвсем сигурни, че ги подозираме. Затова предпочетох да не разпитвам хирурга като обикновен заподозрян в стаята за разпити долу в мазетата на дирекцията, а приятелски да си поприказвам с него в моя кабинет. Да си призная — въпреки случилото се все още се надявах да спася положението. Освен това трябваше да дам някакво обяснение и на Лейля Баркън, която само след няколко часа щеше да разбере всичко. И за да не оплескам още повече нещата, не поканих Али в кабинета си. Той се нацупи и замърмори, но престана да се опъва, след като му наредих да вземе показанията на двамата приличащи си като две капки вода охранители. Щеше да го направи с удоволствие, по своя си начин.
Намък отначало с опасение пристъпи към мен. Като човек, преминал на младини през разни полицейски управления, още с влизането си в стаята ми разбра, че не се спазва нормалната процедура.
— Защо съм тук? — попита той, преди да седне на предложения от мен стол. — Какво искате?
Погледнах го, сякаш бях учуден.
— Какво да искам, Намък бей, освен само да си поговорим. Да разбера каква работа имахте посред нощ пред офиса на Адем Йездан.
Опря се с дясната ръка на стола, без да сяда, и отговори:
— Като че ли не знаете!
— Добре, видяхме плаката, ще правите акция… но само това ли е?
Тревогата му не беше преминала, гледаше ме изпитателно от глава до пети с невярващ поглед.
— Как мога да знам? Като не съм член на вашето дружество? — казах аз, преди да ми отговори.
Това му се стори смешно.
— Така е, не сте член… — за пръв път се усмихваше той. — Но по-нататък може и да станете. Лейля има големи надежди за вас и каза, че много обичате този град.
Май намерихме общата точка.
— Не знам дали като вас бих тръгнал на опасни среднощни акции, но наистина обичам нашия град, така е. Роден съм в „Балат“. На брега на Златния рог. Най-близките ми приятели са в този град, най-хубавите ми спомени — също, както виждате — и работата ми е тук. И ако имам късмет — в него ще си и умра. Права е Лейля ханъм — да, обичам Истанбул — отвърнах аз и му посочих отново стола: — Но защо не седнете?
Май най-сетне се беше поуспокоил и бе приел временното примирие.
— Извинете — каза, сядайки пред бюрото ми, — не съм свикнал на подобно отношение из полицейските управления.
— Светът се променя. И ние, естествено, се променяме. Вие нима не сте се променили?
Тъмните му очи се замъглиха и през тях премина сянката на съмнението.
— Променил съм се, но струва ми се, вие не сте повярвали много в това. Щяхте ли иначе да си губите ценното време, за да ни следите?
Въздъхнах обидено като човек, когото не са разбрали правилно.
— Предубеждението е много силно чувство…
На лицето му вместо съмнение се изписа по-скоро безразличие.
— Не ме гледайте така, Намък бей — продължих играта си аз. — Сигурен съм, че и вие знаете. Предубеждението е най-големият враг на промяната.
Голяма въпросителна се изписа на безизразното му допреди малко лице. Сякаш се чудеше какво ли пък исках да кажа сега?
— Вие се държите така, сякаш предварително ни смятате за виновни. Това се опитвам да кажа. Да кажем, че сте прави.
— Четох досието ви, преди години сте изживели неприятни моменти с полицията. Но това е останало в миналото.
— Тогава защо ни следяхте?
Бях готов с отговора си.
— Не следяхме вас.
Не вярваше на нито една моя дума.
— Какво тогава дирехте посред нощ пред фирмата „Дерсаадет Туризъм“? Само не ми казвайте, че сте пазели празния офис в неработно време.
— Че защо да пазим офиса на Адем Йездан? Ние се опитвахме да осигурим защитата на Лейля ханъм.
— На Лейля ли? — широко отвори очи той. — На нашата Лейля?