Историята му беше убедителна, но не знаех доколко е истинска. Щом обаче картите бяха хвърлени, можех да подхвана и другия въпрос, който тормозеше ума ми. Първо обаче станах и отворих прозореца. Вътре в стаята нахлу свеж въздух, кабинетът ми се изпълни с прохлада, изпълнена с розов аромат, довян бог знае откъде.
— Времето навън е много хубаво!
Пое свежия въздух като затворник, който след години за пръв път излизаше от килията си.
— Чудесно ухае! Някъде наблизо сигурно има розова градина!
Изглеждаше успокоен. Застанах на бюрото си отново и го запитах:
— Били ли сте някога в къщата на Недждет?
Не беше готов за въпроса ми и трепна, както си седеше, като хванат на местопрестъпление.
— Бил съм там — отговори със съжаление. — Ако зависеше от мен, никога нямаше да прекрача прага на тази къща. Но бях длъжен. На една сбирка се бяхме хванали за гушите с Недждет. След това ми се извини и ни покани на обяд. Не исках да отивам, но Лейля настояваше. Щяло да бъде невъзпитано, ако не отидем. И за да не я разсърдя, се съгласих.
Разказът му обаче не обясняваше откъде са се взели неговите отпечатъци върху рамките на гравюрите.
— Видяхте ли гравюрите в къщата му?
— Видях ги, даже спорихме за тях. За малко отново да се счепкаме. Недждет разправяше, че две били оригинали — тези на „Ая София“ и „Сюлейманийе“. Аз обаче разбирам малко от тези неща и видях, че не са. Като му казах това, Недждет се разсърди: „Ти пък какво разбираш!“, ми рече той и ако не се беше намесила Лейля, пак щяхме да се скараме.
Като всеки опитен престъпник, и нашият хирург знаеше какво прави, можеше да предположи какво си мисли полицията, усещаше как трябва да се държи, на всеки въпрос даваше правдоподобен и разумен отговор. Но аз не се отказвах да разчоплям по-надълбоко.
— Добре, че не сте се скарали. Щеше да е жалко за Недждет. Видях как тази вечер наредихте хубавичко Ерджан… при това той имаше бухалка в ръцете си…
Мургавото му лице сякаш помръкна.
— Не обичам да се разправям… и да се бия — каза той, малко гузно, все едно лъжеше и все едно аз знаех, че ме лъже. И една полувиновна усмивка се появи на лицето му. — Вярно е, че на младини бях буен и доста се биех. В тая възраст сме луди и дръзки. Но след това се отвратих от насилието…
— След като простреляхте онзи полицай ли? Или след като той рани вас?
В стаята сякаш нахлу леден вятър.
— Значи, сте чели досието ми. — Странно, но в гласа му нямаше и следа от гняв. — Прав сте — след онзи случай. Но знаете ли, има нещо, за което съм благодарен на случилото се тогава — че не съм убил полицая. Ако го бях сторил, нямаше да мога да живея, измъчван от съвестта си.