Преди да се съвземе от неочакваното ми появяване, той остави лъжицата и хляба си на масата и започна да ми докладва устно. Нощта около „Сюлейманийе“ минала спокойно. Към осем спрели един боклукчийски камион, но нямало нищо съмнително. Нашите сънародници, повечето от които цигани, изкарващи прехраната си от боклуците, надали имаха някаква друга цел, освен да го съберат, както се и полагаше. Що се отнасяло до издирваната кола, наоколо не бил се мяркал никакъв микробус, за цяр дори — ни бял, ни черен, ни син, ни червен.
Нямаше какво друго да правим, освен да загребем с лъжиците си и да засърбаме топлата чорба.
„Сюлейманийе“ е сред най-величествените паметници на Османците
Лещата беше приказна, както всички чорби тук. Сложих малко лимон, щипка червен пипер и с прясно изпечената франзела си направих невероятна закуска. Сега с удоволствие наблюдавах как младият Екрем, на който не му стигаше само една купичка, с апетит сърбаше втората си чорба. Като свърши, го пратих да работи. Изглежда, бях започнал да се размеквам под топлото майско слънце и да ме кара на дрямка, но тутакси се стегнах, щом сянката на Лейля Баркън падна отгоре ми. Лицето й беше бледо, очите — хлътнали. За пръв път я виждах в такова ужасно състояние. Сякаш само за една нощ се беше състарила.
— Заповядайте, Лейля ханъм! — станах да я посрещна аз. — Моля, седнете!
Бързо седна на стола, с разтревожен вид. Явно нещо важно се беше случило или пък щеше да се опита да ме убеди, че е така.
— Гладна ли сте? Да ви поръчам нещо.
Вдигна вежди, сякаш съм я попитал нещо неуместно.
— Не, Невзат бей, не ми е до ядене. Само ми кажете нещо за Намък, как е, добре ли е?
— Както ви казах и по телефона — добре си е, доста добре.
— Не криете нещо от мен, нали?
Така и не можеше да се успокои.
— Не, не крия, защо да го правя? Намък наистина е съвсем добре.
— Казахте, че е имало бой. Нали не е ранен или пострадал?
— Абсолютно здрав си е. Но не мога да кажа същото за Ерджан, с когото са се сбили.
Сякаш не чуваше думите ми.
— Не обръщайте внимание, че Намък говори толкова нахакано. Той е такъв идеалист, че се мисли за Че Гевара. И затова излиза на среднощни акции с младежите в дружеството. Всъщност много повече прилича на Ганди, отколкото на Че.
— Де да беше и Ганди като Намък — прекъснах я шеговито аз, — носовете на повечето английски офицери в Индия щяха да бъдат счупени.
Дори не се усмихна на шегата ми. Умът й работеше все така тревожно и трескаво.
— Защитавал се е, иначе и на мравката прави път.
Не исках разговорът ни да продължи още дълго и само отбелязах:
— Вие по-добре го познавате, щом казвате — значи, е така.
Погледнах я въпросително, все едно я питах: „Това ли е всичко? За това ли искахте да се срещнем?“. Тя, като умна жена, веднага разбра мълчаливия ми въпрос.
— Има нещо, което забравих да ви кажа. Може и да не е важно, но бих искала да го знаете.
— Така ли, какво?
Подпря ръцете си на масата и се наведе към мен.
— Нощес изобщо не можах да заспя. Седях и размишлявах за всичко случило се. Нали вчера пристигна и онзи ужасен пакет… и така разбрах, че нещастният Фазлъ Гюмюш е бил убит. Помислих си, че може да има някаква връзка със смъртта на Недждет, понеже двамата се познаваха. А и вие също казахте, че Недждет и Мукаддер Кънаджъ са се познавали. Като премислях всичко това, и се сетих за последния път, когато вечеряхме с Недждет. По-скоро, за поведението му. Като се срещнахме, веднага ме попита дали Дружеството за защита на Истанбул ще участва в започващото срещу „Дерсаадет“ дело. Не исках да му давам информация и затова му отговорих уклончиво. Той повече и не настоя. Но сетне направи нещо много неочаквано за мен — предложи ми отново да се съберем.
— Да, вие вече ми разказахте за това.
Настоятелно ме погледна с пъстрите си очи.
— Казах ви, но не и че не съм очаквала да направи подобно нещо. Макар че предложението му беше много странно. Защото изобщо не се заблуждавах да си мисля, че Недждет ме обича и затова иска пак да живеем заедно.
— Все пак е искал, щом ви е предложил?
— Не, не е искал.
— Как бихте могли да сте сигурна?
— Жените знаят тези неща, Невзат бей. Но има и нещо друго, което се беше случило… доста преди тази последна вечеря — каза тя и се отдръпна назад към облегалката на стола. — Аз съм малко ревнива. И една вечер за няма нищо се скарах с Намък. Посред нощ изскочих от къщи и отидох в един бар, където често ходехме с колегите ми от университета. И Недждет беше там. Като ме видя в такова състояние — и се притесни. Искаше да ми помогне. Беше искрен, наистина. Аз и не мога да нося много на пиене. След няколко чашки и съм мъртвопияна. Недждет ме откара у тях. Ако беше поискал — пребледнялото й лице леко поруменя, — можеше да ми направи всичко, което му хрумнеше. Но той се държа много благородно, не само не ми посегна, но не направи и най-малкото нещо, което би могло да ме обезпокои. Когато се събудих на другата сутрин, той отдавна беше тръгнал за работа. На вратата се позвъни, аз метнах пижамата му и излязох да отворя. Беше оня Адем Йездан. Вероятно и той погрешно е изтълкувал ситуацията. Но истината беше съвсем друга. Веднага се прибрах у дома. Извиних се на Намък. Странното беше, че Недждет изобщо не се възползва от случая. Ако наистина много е искал да се върна при него, особено настоятелен човек като Недждет, не би оставил нещата така, а би ги задълбочил. Това значи, че когато ми предложи да се съберем отново, той всъщност не го е искал. Искал е само да работя за Адем Йездан. Оная вечер беше казал буквално следното: „Събери си ума в главата, Лейля, в тази страна нищо не става с тия хора. Напусни работата си в музея. Адем бей има нужда от специалисти, да те вземем и теб при нас“. Бях решила, че както винаги се занася. Но като се размислих снощи, разбрах, че не е било случайно съвпадение — предложението му отново да бъдем заедно и нашият разговор за Адем Йездан. Делото срещу него щеше да се преразгледа и сигурно това го е тревожело. Затова искаше да научи каква ще е стратегията на Дружеството за защита на Истанбул, което ще е едновременно и страна по делото, и ищец. И знаейки за скарването ни с Намък и за нелеката ни връзка, сигурно си е помислил, че ще искам да подложа динена кора, ако не и да отмъстя на Намък, като мина на тяхна страна. Това трябва да са си помислили тогава.