Паметта на Истанбул [bg]

В огряната от залязващото слънце механа отначало не видях никого — нито клиенти, нито сервитьори, нито чирачетата — само някаква тъжна мелодия обикаляше по празните маси:

Късно е, много е късно! Паднала е нощта, там сме вече, откъдето завръщане няма. Както и да си преминал, живот, твоята е вече изпята… акорди сетни ще прозвучат… Мечтата да се преродим надежда слаба е, със нея едва ли ще се утешим… Веднъж прекрачим ли черния праг на празнотата отвъд огромната врата — там, в онзи край, където слънце нивга не изгрява и вечна нощ е властелин — сме в царството на тишината… откъдето завръщане няма! На залеза в последните градини избирай сам дали да си смълчана руина, или пък влюбено сърце. От гърдите ни, то се знай, ще разцъфти бяло лале или пък ален трендафил. Ааах, превали вечерта, късно е вече! Паднала е нощта, от която завръщане няма!

Текстът на песента беше на Яхия Кемал, музиката — на Мюнир Нуреттин. Тя сякаш описваше ориста на деня, който всеки миг щеше да угасне. Евгения обожаваше такива песни, които те разтърсваха дълбоко. Добре, но къде беше самата тя? Може да е вътре, да дава наставления на персонала си. Запътих се към вратата на кухнята и я забелязах — седеше до прозореца към градината. Не можех да различа чертите й заради блесналото срещу очите ми слънце, но беше облечена в кафява рокля със зелени нюанси, по-скоро в цвят каки. Светлочервеникавите й коси се спускаха до раменете. В първия миг не разбрах дали е някой от работниците, или пък подранила клиентка. Най-сетне усети погледа ми и се обърна. И тогава я познах — коя друга можеше да е, освен Евгения? Моята изстрадала любима. Единственият човек, който би се съгласил да сподели живота си с мен, една от най-красивите жени в хилядолетния Истанбул, моята любима Евгения, останала ми в наследство от ромеите…

— Добре дошъл, Невзат! — поздрави ме тя, изправяйки се до масата. Усмивката й беше прелестна и топла, също като слънцето на заник. — Каза, че ще дойдеш рано, но някак си не ти повярвах… Добре дошъл!

Роклята обгръщаше прекрасната й фигура и подчертаваше искрящите й зелени очи. Малкото кехлибарено колие и обиците в същия цвят допълваха красотата на лицето й, все още младо и без бръчки. Подадох й розите — яркочервени не съвсем разтворили се пъпки, искрящи от свежест, така невинни, сякаш искаха да разбудят радостта от живота във всеки, който ги погледнеше. Евгения се изчерви като цветята в ръцете си.

— Както всеки път, намерил си най-красивите рози да ми донесеш!

— Взех ги от една циганка на „Таксим“. От оная жена, която продава цветя заедно с момиченцето с красивите очи…

Не слушаше празнословията ми, а се беше загледала в лицето ми. Погледът й беше толкова чистосърдечен, честен, предан, че не издържах и я прегърнах.

— Затъжих се за теб — казах аз, опитвайки се да не смачкам розите между телата ни. — От колко дни не сме се виждали?

Евгения ухаеше на лавандула, към която се примесваше и ароматът на майските рози. Сред последните гаснещи лъчи на слънцето… и гласа на Мюзейен Сенар: … това е сетната ти мелодия, животе мой, както и да си преминал. Сякаш всичко, което можеше да ме прегърне в този миг, по някаква странна уговорка ме беше притиснало в обятията си… и ми говореше на своя си език за това, че има по-смислен, по-добър, по-красив живот извън онзи, който живеех — изпълнен само с насилие и престъпления.

— От много, вярно е! — прошепна и Евгения. — И аз се затъжих за теб!

Отметна леко главата си назад и аз се изгубих в дълбините на погледа й сякаш сред някаква безкрайна зелена гора. Приближих се към нея, преминавайки през лавандуловия аромат, розите, златните лъчи на залеза, току да я целуна по очертаните с червило устни, когато гласът на Демир прекъсна вълшебството: