Какво му ставаше тази вечер на моя приятел?
— Защо пък да е станало късно? — възразих му аз. — Дори слънцето още не е залязло. Хайде, зарежи тези песимистични настроения и да вървим в градината!
Излязохме навън и седнахме на най-крайната от трите дървени маси, наредени една до друга до оградата, образувана от пълзящи розови рози. Между гъстите розови храсти чуруликаше с пълна сила някакво врабчово семейство, а в клоните на акацията над нас едър гълъб ухажваше гълъбицата си. През балконите на отсрещната кооперация две съседки спореха на висок глас коя долма е по-хубава — с месо или със зехтин? Евгения влезе с цветята в кухнята, но не се забави много. Вечно засменият главен готвач Ихсан излезе навън с двама от сервитьорите, носещи два големи подноса. Докато мигнем — и отрупаха масата с храна — бяло сирене, пъпеш, месни студени салати, лакерда, хамсия в саламура, саликорния, цикория, вкусна топика от нахут, домати, картофи, лук. Донесоха водата, ракията и хляба — и бяхме напълно готови. В градината влезе и Евгения, държеше вазата с цветята. В този момент осъзнах, че всъщност тя е липсвала на масата. Щом се приближи — и тримата се изправихме. Очите й пламтяха радостно.
— Благодаря ви, много сте мили! — рече тя и постави вазата в едно по-празно ъгълче на масата.
Докато сядаше на стола срещу мен, пред очите ми оживя една картина от миналото. Последните дни в гимназията… чаят по случай завършването… Препълнената зала… Тримата пак, както винаги, сме на една маса, но не сме седнали, а стоим прави. Хандан също влиза. Не е облечена в каки, а в бледорозово. Младо момиче — като вода, като цвете, като вятър. И тримата се стягаме, като я виждаме. Масата, на която ще седнем, е точно до нас. Столовете са празни. Първо сяда Хандан, от дясната страна на масата. Аз изчаквам. Някой от тях двамата да седне срещу нея. Но и те стоят прави. Никой не се възползва от случая. Хандан усеща ставащото. Няма как — тя трябва да избере кой да седне срещу нея. И онези, които не са избраниците, ще трябва да проявят непривична за възрастта им зрялост.
— Седни, Невзат! — казва ми тя, посочвайки стола срещу себе си. — Защо стърчиш прав?
После поглежда с омагьосващите си очи към другите двама приятели и ги подканя:
— Демир, Йекта, хайде, сядайте и вие!
Малко ми е чоглаво. От една страна, съм щастлив, че съм избраният, от друга страна, не ми е спокойно, защото приятелите ми са се засегнали.
— Защо не седнеш, Невзат! — разнася се гласът на Евгения и ме връща от абитуриентските преживявания в „Татавла“.
Звучи също като Хандан преди толкова много години: „Защо стърчиш прав?“.
Поглеждам — всички са седнали, само аз стоя отстрани до масата. Не ми трябваше много да разбера, че се налага да си събера акъла в главата, размътена от старите спомени.
— Щях да ви сипя ракията! — заоправдавах се аз, грабвайки гарафата. — Давайте си чашите!
Придърпах четирите ракиени чашки по-близо, а в това време Демир продължаваше да сипе комплименти на Евгения, направо беше надминал себе си:
— Храната изглежда фантастично! Откога не съм хапвал топик!
Гостоприемната собственичка на механата обаче любезно ни предупреди:
— Сакън, да не се наядете само с предястията, след малко ще стане и пържената цаца, а след нея идва ред и на калкана.
— Значи, ще се натъпчем с риба! — с видим апетит се усмихна Демир. — Умирам за пържена цаца.
Без да ги питам колко да им налея, напълних чашите им догоре с ракия.
Толкова пъти бях пил и с тримата, че им знаех мерките наизуст. Острата миризма на анасон се разнесе из сенките на смрачаващата се градина. Тримата мъже сипахме вода в ракията си и тя побеля. Само чашката на Евгения остана прозрачна. Протегна се и я взе в ръка с изискано движение.
— Хайде, наздраве, добра среща!
Най-бърз бе Демир.
— Добре заварили!
Йекта не беше прогонил тъгата си, но и той се включи в церемонията.
— За приятелството! — вдигна наздравица той. — За приятелството, което ще продължи вечно!
Сигурно и Евгения бе усетила мъката в гласа на нашия поет и за да я разсее, тихичко добави:
— И за живота… Все така да ни се усмихва!
Този път не поетът, а ветеринарят се запъна. Лицето му се промени, радостно светналите му очи сякаш мигновено потънаха в печал. Заговори като човек, примирил се с поражението, наблягайки на всяка дума: