— За живота… който ще продължи и след нас! — Какво им ставаше на тия момчета! — За живота — натъртено продължи Демир, но с някаква надежда в гласа, — за живота, който въпреки всичко си заслужава да го живеем. За живота, на който ще се насладим изцяло, преди да сме си отишли от него.
Е, явно съм преувеличил! Първо Евгения се разсмя, а след нея прихнаха Демир и Йекта. В следващия миг всички се смеехме на глас и едновременно с наздравицата отпихме и първата си глътка.
— За живота!
Дори застиналият в тъга и нещастен до смърт поглед на Йекта се оживи малко.
— Те винаги са си такива! — обърна се той към Евгения от другия край на масата. Все още държеше чашката си в ръка. — И като бяхме млади, пак така всичко правеха на инат. И двамата са кавгаджии, като бойни петли… и умират да се покажат пред хората!
— Ами ти? — попита Евгения, докато слагаше от бялото сирене по чиниите. — Ти никога ли не си се карал с някого?
— Как да не е! — вметнах аз в желанието си да поразведря малко приятеля си, който явно беше изпаднал в душевна криза. — Хич не го гледай, че е такъв дребен, много е злопаметен. Не забравя нищо лошо или несправедливо. Никога!
— Но е търпелив! — обади се и Демир. — Не избързва, изчаква докрай и когато намери сгоден случай — си отмъщава безмилостно!
Йекта все още не беше прогонил тъгата от погледа си, но и той не пропусна да се пошегува:
— Абе, изкарахте ме хем зъл, хем жесток!
— Я си припомни какво направи на онова момче от Карагюмрюклю? — нападнах го и аз.
— Какво съм му сторил?
— Какво е направил? Какво? — не сдържа любопитството си Евгения с някакво детско изражение, като че се беше върнала години назад.
— Какво му е причинил ли? Ами фрасна момчето с камък по главата! — отвърнах аз, но като видях, че Евгения сбърчи вежди, се опитах да смекча случката. — Като казвам „момче“, не ме разбирай грешно. Той си беше бая пергиш, налитащ на бой и разправии. И поне два пъти по-едър от Йекта.
И Демир, развеселен, потвърди думите ми:
— Точно така, някаква грамада, същинска мечка от гората. Преспокойно можеше да ме натупа и мен!
— То всъщност заради теб го замерих с камъка! — предаде се най-сетне нашият поет, който все пак трябваше да приеме голата истина. — Ако си спомняш, беше те притиснал в ъгъла и те душеше за врата. — И за да не стане някакво недоразумение, обърна се към Евгения да й обясни в каква ситуация бях аз в този момент: — А твоят Невзат беше повалил един друг и го млатеше с юмруци.
Евгения се престори на разгневена и поклати уж ядосано глава.
— Не се притеснявай, Евгения! Детски работи! — защити ме Йекта. Май вече беше прогонил мрачните облаци тъга в очите си. — Както и да е! И тогава този як юначага, аха, да удуши Демир! И аз направих първото, за което се сетих — грабнах един камък от земята и го фраснах по главата с него!
— Той така и се срина на мястото си — намеси се и Демир. — Първо се зарадвах, че съм се отървал, но като го видях да лежи абсолютно неподвижен на земята — изплаших се до смърт!
— А мен питаш ли ме? След удара оня се просна като мъртъв на земята! „Боже мили, убих го“, помислих си аз. И останалите момчета, като видяха падналия си водач, се уплашиха яко. Слава богу, нашият байчо дядо Яни ни се притече на помощ. Напръскахме го с вода, мушнахме му одеколон под носа и го свестихме момчето. Занесохме го до здравния пункт на съседната улица. Направиха му пет шева! А, Невзат, защо тогава не са ни закарали в полицията? — не можа да се сети Йекта.
Отдавна беше, и аз нямах спомен.
— Знам ли, бяхме ли ходили в участъка?
— Не, не бяхме — отговори Демир, който помнеше като слон. — Момчето много се страхувало от баща си и дори не се оплакало от нас. „Ако баща ми научи, че сме се сбили — казало то, — ще си изям още един пердах!“
Всичко оттогава ми беше някак си разпокъсано, неясно, сякаш през мъгла.
— Вярно, а ние защо се бяхме сбили с ония деца?
— Махленски кавги — опита се да замаже случката Демир. — Детска му работа!
Понякога ме обхваща някаква идиотска глупост и явно сега също ме беше обзела, защото се чух да казвам:
— Това добре, ама и махленска разправия да е, за какво всъщност се бяхме скарали? Не можехме да си поделим попската градина ли, за ритането на топката ли, за какво?
— Зарежи това сега — вдигна чашката си Демир. — Да пием!