Пихме. Не можах да разбера защо, но Йекта отново се затвори в себе си. А не би трябвало, понеже когато човек си спомня детството — обикновено всички грижи излитат от главата му.
— Не, не беше чак нещо бог знае колко важно — не се отказвах аз да разнищвам случката, — преди това бяхме заплашили тази върлина, а той бе събрал дружината си и ни беше нападнал в „Балат“. Но защо го бяхме заплашвали?
— Заради Хандан…
Думите на Йекта сякаш се сгромолясаха по средата на масата. Разбрах, че съм направил грешка, но беше късно. Йекта обаче не изглеждаше засегнат. Сините му очи сякаш казваха: „Готов съм да се изправя срещу болката и да я победя!“.
— Той я тормозеше и притесняваше, Невзат, забравил ли си? Нали ти му беше казал: „Ще ти разбия носа, ако още веднъж те видя тук!“, не помниш ли?
Точно това бях казал. Демир стоеше на крачка зад мен, а Йекта — отстрани до мен. Спомних си, но каквото станало — станало. Говорехме за едни и същи случки, но преживелите ги деца изведнъж бяха пораснали. Вместо лекотата на детските пориви времето беше оставило в нас някаква тежест, примесена с горчилката на изминалите години. Проклинайки се вътрешно, се смълчах на мястото си. Само се надявах Евгения да каже нещо, да направи каквото и да е, но да ни изкара от това неловко за трима ни положение. Вместо това Йекта отново се обади:
— Странно, че заговорихме за това! — рече той.
Изглеждаше все така нещастен, но в очите му се четеше някаква твърдост.
— Знаеш ли, Невзат, утре е годишнина от смъртта на Хандан!
Сега разбрах защо мъката така силно го беше сграбчила в лапите си!
— На Хандан и на Умут! — прошепна той и погледна Евгения: — Имах един-единствен син, Евгения. Казваше се Умут. На осем години беше, ходеше още в началното училище, в трети клас. В очите приличаше на майка си, в усмивката — на мен. — Замълча и пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Хандан… Хандан ни беше приятелка, и на трима ни — посочи той Демир и мен. — Приятелка и на трима ни. Невзат и Демир я оставиха на мен. Оставиха я и избягаха от „Балат“ — опита се да се усмихне Йекта, но не успя. — Може би аз постъпих подло, като я взех.
Демир беше свел глава, не виждах лицето му и не можех да разбера какво мисли.
— Защото — продължи да излива душата си Йекта, — защото беше забранено да се докосваме до Хандан. Дори да не си го бяхме казали, това беше нашата мълчалива клетва, която май аз наруших… — Изглежда, искаше да убеди повече Евгения, отколкото нас. — Но само ние с Хандан останахме в „Балат“. Тези двамата приятели на масата тогава заминаха и ни оставиха. Макар да знаех, че постъпвам долно, не можех да позволя Хандан да се омъжи за някой друг… — Пак ни погледна: — Не знам дали, ако на мое място беше Невзат или Демир, нямаше да направи същото. Но аз го направих. Накрая Хандан стана моя съпруга — изрече той с горчива усмивка и продължи: — Така че утре е годишнината от смъртта на жена ми и сина ми.
Замълча. Заедно с него замълчаха и весело цвъркащите в плета врабчета, спря сладкото гугукане на гълъбите в клоните на акацията, млъкнаха жените, провикващи се от балконите. Всичко се смълча в този миг. В градината настъпи глуха, плътна, печална тишина. Никой не смееше да я наруши, да помръдне или да проговори. Ако не се беше раззвънял телефонът ми, сигурно така и щяхме да си останем, потънали в отчаяно мълчание. Грабнах го като спасителна сламка. Търсеше ме Лейля Баркън. Отговорих й от мястото си, без да се дръпна настрани, с надеждата, че така ще успеем да се откопчим от притисналата ни като плътна завеса траурна печал.
— Ало…
— Ало, Невзат бей — гласът й прозвуча гневно. — Не са освободили Намък.
— Каквооо? — попитах аз, колкото да спечеля време и да се окопитя. Не беше толкова лесно да се пренеса от света на чувствата към професията си. — Какво не са направили?
— Не са освободили Намък, казвам, щели да го задържат в управлението до понеделник. Така ми казаха адвокатите. Вярно ли е?
Иззвъняването на телефона беше свършило работа — не само Евгения, но и Демир и Йекта бяха надигнали глави от дълбокия кладенец на тъгата и ме гледаха. Направих им знак, че се извинявам, преди да отговоря на Лейля:
— За съжаление, вярно е, Лейля ханъм! В задната част на микробуса е открито петно кръв.
Тази думичка разбуни интереса на сътрапезниците ми.
— Може на някого от колегите му да му е потекло кръв от носа или да се е порязал, и кръвта да е оттам.