— Сигурен съм, че така се е случило — опитах се да я поуспокоя аз, — но имаме пет трупа. И трябва да изследваме това петно. Не се тревожете, аз ще ускоря нещата, до два дни ще имаме резултатите от изследването. И в понеделник ще освободим Намък бей.
Приятелите ми се бяха превърнали целите в слух и внимателно следяха разговора. Бях доволен, че сме се отърсили от тягостната атмосфера отпреди малко, но трудно бих казал същото за Лейля, която беше на отсрещната линия.
— Значи, ще прекара две нощи в участъка, така ли?
— Няма как иначе… Ако можех да направя нещо друго, щях да съм го направил.
— Къде ще спи през нощта?
— Не е много комфортно, но ще има легло, където да се опъне.
— Няма да остане гладен, нали?
— Не, няма да е гладен. Аз лично ще се погрижа за Намък.
Какво друго можеше да направи жената?
— Аз ви имам доверие, Невзат бей. Поверявам го на вас.
— Не се тревожете, нищо лошо няма да му се случи.
Лейля ми благодари и затвори.
— Пет убийства ли? — ужасено попита Евгения. — Петима души ли са били убити?
При друг случай никога нямаше да повдигна тази тема или щях да я прекратя, но щом чуха за престъпленията, приятелите ми тутакси забравиха за собствените си притеснения и болки и ме зяпнаха в устата. И без това в повечето вестници вече бяха публикували материали за случилото се, и затова започнах да им разказвам:
— Това е може би най-интересният случай в професионалния ми живот. Някакви убиват набелязаните жертви и ги оставят на исторически места в Истанбул.
— Интересно — тихо попита Демир, облегнал лакти на масата, — дали ги оставят до паметници от османското време?
— Много по-стари, Демир, правят препратки към времето на Византион.
— Византион ли?
— Това е първото име на този град — обясни Йекта, започнал да се посъвзема от траурното си настроение.
Хареса ми, че се включи в разговора.
— Браво, Йекта — реших да го окуража аз, — има ли нещо, което да не знаеш?
— Толкова много съм чел за историята на града, че би трябвало да го знам вече. Само че ми е любопитно — пред кой паметник от периода на Византион са оставили трупа, казваш?
— Ами пред несъществуващ вече. На Сарайбурну, където се смята, че някога се е намирал храмът на Посейдон.
— Вие как разбрахте, че е оставен там? Нали вече го нямало?
— По монетата… — Гледаха ме смаяно. — Бяха оставили и една монета до трупа, изсечена в името на града Византион. А при следващите жертви намерихме и други монети — на Константин, на Теодосий ІІ, на Юстиниан…
— Римските императори, нали така? — попита Евгения с широко отворени очи. — Все техни монети ли имаше?
— Не само, имаше и от Мехмед Фатих. Тялото на вчерашната жертва беше при джамията „Фатих“, а главата му беше изпратена до музея „Топкапъ“.
Евгения се потресе от ужас.
— Страшна работа! Как може човек да направи подобно нещо?
— Да, страшно е. Но по-лошото е, че изглежда, тези убийства ще продължат. И ние се опитваме да отгатнем къде убийците ще оставят следващата си жертва.
Погледнах към Йекта, който отново беше започнал да се унася в мислите си, потъвайки в дълбоките им мрачни води.
— Ей, Йекта, ти си учил архитектура. Къде ще оставят убийците следващия труп според теб?
Бях го хванал неподготвен. Отговори объркано:
— Моля?! Че откъде бих могъл да знам?
— Значи, след Фатих на кой султан от османската епоха би могъл да бъде паметникът?
Сбърчи чело, събра червеникавите си вежди.
— Ами, знаете, след Фатих е синът му Баязид. Неговото кюллийе е на площад „Баязид“ — продължи догадките си той. — Има и Селим Явуз, неговото кюллийе е някъде в „Чаршамба“. — Сините му очи станаха по-дълбоки. — Като стигнем до Сюлейман Великолепни, там нещата се разделят. Защото започва периодът на Мимар Синан. Ако убийците правят отпратка към епохата на Сюлейман Великолепни, то има доста паметници, изградени от Мимар Синан. Кюллийето „Хасеки“, джамията „Шехзаде“, джамията „Михримах султан“, да не говорим за „Сюлейманийе“.
— Ако ти беше на тяхно място, кое от тези места щеше да избереш?
Погледна ме с негодувание.
— Ти какво, ще сравняваш приятеля си с убийците ли?
Помислих си, че се е засегнал, и се опитах да смекча положението.
— Казвам например, нищо повече — заоправдавах се аз и с многозначителен вид добавих: — Пък и в това разследване изобщо не знаем дали убийците са лоши хора. Между нас казано, всички убити са забъркани в далавери и тъмни дела. Все са хора, предали интересите на този град за пари.