— Но никой не заслужава да умре — намеси се Евгения. — Колкото и да са прави, не е хубаво да се възхищаваш на убийци!
Бях се оказал между два огъня.
— И аз мисля също като теб, Евгения! Казах това, за да обясня по-добре ситуацията…
Тъкмо се надявах, че нещата са се успокоили и ще се върнем към прекъснатия ни разговор, когато и Демир се обади неочаквано, включвайки се в хора на моите критици:
— Ти не мислиш така, Невзат! Сам го каза. Ето, и Йекта е свидетел.
— На какво съм свидетел?
— Спомни си, братко! Последния път, когато Невзат дойде на разходката ни с „Агора“.
Йекта все още не разбираше за какво става дума и гледаше с празен поглед, докато Евгения, щом чу „Агора“, и веднага се развълнува:
— Механата ли? Оная в „Балат“?
— Не, моята лодка — поправи я Демир. — Покойният ми баща много обичаше атмосферата в механите. И вярно, най-често ходеше в „Агора“, точно до нашата къща. Затова и беше кръстил лодката си „Агора“… — Отново се обърна към мен и каза: — Спомни си последната ни разходка, миналата есен…
Само бледи сенки и почти изтрити картини — нищо друго не излизаше във въображението ми.
— Когато се беше спуснала страшна мъгла над морето — не се отказваше Демир. — И нямаше жива душа около нас…
— Точно така, спомних си! — оживи се Йекта. — Наистина, каква гледка беше тогава! Мъглата се издигаше право от морето. Беше скрила всички грозни къщи на отсрещния бряг. Виждахме единствено минаретата на „Султан Ахмед“, кубетата на „Ая София“ и кулите на двореца „Топкапъ“. Сякаш плувахме към един призрачен град, увиснал в небето!
Внезапно картината на малката лодка насред мъглата в морската шир като светкавица проблесна в паметта ми.
— Да, спомних си! Точно така, невероятна мъгла беше! Непрогледна! Сякаш целият Истанбул се беше скрил в някакъв бял облак от прах.
— Много странна сутрин беше — глухо прошепна Демир. — Не виждахме нищо друго, освен самите себе си. Морето беше като завладяно от извънземни…
Не можех да издържа повече да слушам как ветеринарят, най-здравомислещият сред нас, говореше толкова загадъчно.
— Никой нищо не беше завладявал! Имаше гъста мъгла — нищо повече! И без това нямахме късмет — така и нищо не хванахме до сутринта!
— Както и да е — дойде на себе си Демир. — За тази разходка ставаше дума. И главите ни бяха малко объркани… Тогава ти стана прав, Невзат, и гневно заговори: „Погледнете тази красота! Направо я ограбват! Безмилостно го плячкосват този град! А ние сме неспособни да направим каквото и да било…!“.
Не, изобщо не си спомнях този момент.
— Така ли съм казал?
— Едно към едно — потвърди Йекта. — Съвсем същото каза! Никога не те бях виждал толкова гневен! Беше изпълнен с отвращение! И каза: „Тия, дето разграбват този град, трябва да бъдат избивани — един по един“… Така каза…
— Хайде де, не мога да кажа подобно нещо?!
По лицето на Демир се разля невинно изражение.
— Каза го, Невзат, каза го. Дори поспорихме с теб. Аз твърдях, че е грешно да се убиват хора, а ти — обратното: „Знам, че не е правилно, но ние ги хващаме, те ги пускат… Правосъдието стига само донякъде. Справедливостта никога не възтържествува. Убийци, крадци, измамници се разхождат свободно по улиците… Човек трябва да грабне оръжие и…“.
Наистина нищо подобно не изплуваше в паметта ми.
— Да не грешите, момчета? Аз не бих одобрил убийството на хора. По каквато и да било причина.
— Беше пиян и не беше на себе си. Може да е бил някой друг Невзат, измъкнал се от униформата си на свобода.
— Не мисля — опитвах се да се защитя аз, но наистина приятелите ми нямаха никаква причина да лъжат. — Трябва бая да съм пийнал, та чак да съм си загубил ума.
— Вярно, много беше пил, не чак да си загубиш акъла, но колкото да загубиш здравия си разум.
— Грешни неща съм казал тогава — признах си аз, посягайки към чашката. — Колкото и негодници, заслужаващи смърт, да има в този град, ако съм казал „да ги убием“, значи, съм казал нещо много грешно. Хайде да пием! — вдигнах чаша аз.
Първа Евгения се чукна с мен.