— Май на леш, шефе! — отговори ми той и ме викна. — Идва иззад железните пръчки на оградата!
Али беше застанал успоредно на надгробието. Приближих се към него, лек ветрец облъхна лицето ми и в този миг усетих миризмата. Беше прав — отвратителна воня на мърша! От вътрешността на тюрбето ли се разнасяше? Дали не беше на някоя умряла котка или куче, или пък на някоя чайка със счупено крило, паднала вътре? И двамата се разстроихме, че такава гадна миризма идеше от тюрбето на Синан. За да видим от какво беше, надникнахме през железните решетки на прозорчето. Но подът на тюрбето тънеше в мрак, не виждахме нищо друго, освен себе си. Може нещото да беше откъм долната част на саркофага. Обиколихме фонтана и излязохме от долната уличка, откъм „Фетва Йокушу“. Едва направили няколко крачки — и щяхме да се задушим от миризмата!
— Какво е това бе? — размърмори се Али, стискайки носа си с пръсти. — Сякаш се разхождаме между пресни незаровени гробове!
Видях го тъкмо като свърши да говори, пет метра по-надолу в пресечката надясно.
— Али, виж! — прошепнах аз.
Опитвайки се да разбере какво му соча, помощникът ми се взря към началото на уличката.
— Белият микробус! — прошепнах му пак аз, докато зареждах пистолета си.
За миг се изпъна като тетива на лък, дори си беше извадил оръжието, преди още да съм му казал. За да не издаваме излишен шум, дори не съобщихме на екипа. Спуснахме се покрай стената, под сачака и запристъпвахме към белия бус. Колкото повече приближавахме, толкова по-нетърпима ставаше вонята. Щом стигнахме до ъгъла, спуснахме се по уличката, но там нямаше никой. Насочихме пистолетите си към колата и минахме до задната врата. Направих знак на Али да я отвори. Той завъртя дръжката и тя с метално проскърцване се отвори. Блъсна ни още по-силна, още по-непоносима миризма. С отварянето на вратата се включи и осветлението на колата. В нея нямаше никой, ако, разбира се, не броим трупа на пода.
Да не би да е ред на Адем Йездан?
Очакваше ни голяма изненада, като погледнахме лицето на лежащия на пода труп. Този път убийците бяха прерязали гърлото човек, когото познавахме — Хакан Ямалъ, способният адвокат на Адем Йездан, изчезнал отпреди два дни. Преодоляхме учудването си и позвънихме на екипа за местопрестъпленията. След това започнахме да изследваме трудно побиращия се в задната част на буса труп. Хакан Ямалъ беше заклан, както и останалите жертви, но беше положен не по гръб, а на дясната си страна. Ръцете му не бяха над главата, а на гърдите, но пак така завързани за китките като връх на стрела. Още не бяхме разгадали предишните, а убийците ни предлагаха нови загадки, нови мистерии. Отчаяно започнах да мисля — какво имаше в посоката, в която сочеха вързаните му длани? Първото, за което се сетих, беше известната с гълъбите си Нова джамия — „Йениджами“, превърнала се в символ на площад „Еминьоню“. Или както повече ми харесваше да я наричам — джамията на Валиде султан. Това беше най-величественият храм, намиращ се в посоката, указана от убийците.
— Адем Йездан дали се отървава? — откъсна ме от мислите ми Али, притискащ все още с пръсти носа си, така и несвикнал с отвратителната миризма на трупа. — Какво ще кажете? След като е убит най-приближеният му човек, значи, той излиза чист?
Трудно беше човек да си поеме въздух от вонята, плътно изпълнила целия микробус отвътре. Особено след оня свеж полъх с дъх на рози, на който се бяхме наслаждавали преди малко.
— Не бъди толкова сигурен — отвърнах аз, едва поемайки си въздух. — Още никой не е извън подозрение.
— Как така? Възможно ли е да е наредил да убият и най-близкия му юридически съветник?
Защо да не беше възможно? Ако тези престъпления ги извършваше Адем Йездан или караше други да ги извършват, и без да му мигне окото, беше затрил петима души, защо сега да не убиеше и шестия? Адвокат Хакан Ямалъ не му беше близък, и той като останалите само му вършеше работа. Нали и тази сутрин още в офиса ми каза, че готви племенника си за юридически съветник? Трябваше да има много сериозна причина да убие собствения си адвокат. Поне толкова сериозна, като онази за другите пет убийства. Да не би пък и Хакан да е бил замесен в оная далавера с падналата стена? Сигурно е бил — този набрилянтинен адвокат ще да е бил главният актьор в съдебното дело. Но пък при първата ни среща с Адем Йездан той не присъстваше. Да не би пък онзи, върнал се, не върнал се от Москва, да го е очистил? Не, беше много рано да си правим такива изводи. Може да беше точно обратното — някой да премахваше един по един хората, работили за Адем Йездан? Ако бе така, вероятността следващата жертва да е самият затънал в далавери бизнесмен ставаше все по-голяма.