Грабителите на тоя град трябва да бъдат избивани един по един
Осветената в червени светлини сграда на „Дерсаадет“ се възправяше като някакъв хилядолетен дворец в мрака на нощта. Пълната луна, която през цялото време не ни изпускаше и за миг от погледа си, се разположи върху покрива и човек наистина лесно можеше да си представи, че се е пренесъл във времената на Древния Рим. Но двамата пазачи, които не носеха нито шлемове, нито копринени дрехи, нито красиви щитове като римските бранители, бързичко ни върнаха в реалността на днешния ден. Телефонното обаждане на Салих беше предизвикало паника и те вече ни очакваха пред мраморните стълби на входа.
— Добър вечер! — поздравих аз, показвайки служебната си карта. — Главен инспектор Невзат, а това е колегата ми инспектор Али.
— Добре дошли, господин главен инспектор! — отвърна слабичкият човечец с неимоверно дългия нос, стърчащ изпод козирката на шапката му. — Аз съм Дурсун — каза той и посочи към другия, който дъвчеше дъвка и сякаш изобщо не му пукаше за нас. — А това е Тарък. Ние сме нощната охрана тук.
Спокойствието на Тарък изглеждаше непробиваемо, сякаш ни най-малко не го бяхме нарушили с идването си.
— Заповядайте, с какво можем да ви помогнем?
Всъщност искаше да попита какво се е случило, в очите и на двамата се четеше любопитство и нетърпение да научат какво става. Но аз се направих, че не забелязвам това, и минах направо на въпроса:
— В колко започнахте смяната си? Тоест в колко часа дойдохте във фирмата?
— В шест, господин главен инспектор.
— Ти отговаряй за себе си — безцеремонно прекъсна колегата си Тарък. — Аз дойдох в пет. Рюштю от дневната смяна ме помоли да дойда по-рано. Били се скарали с тъста му и щял да ходи в Бейкоз да се сдобряват…
Говореше бавно, без да бърза, изговаряйки думите една по една. Ако го бяхме оставили да приказва, щеше да ни разкаже и цялата история защо Рюштю се беше скарал с бащата на жена си.
— Видяхте ли Адем бей? — веднага го прекъснах аз. — Надвечер или по-късно?
Лицата и на двамата се напрегнаха, изглеждаха разтревожени, и двамата категорично клатеха отрицателно глави.
— Не сме го виждали…
— Аз като дойдох, тук бяха само Джемал и Рюштю — каза Тарък, разбрал най-сетне, че работата е сериозна, и изплю дъвката от устата си. — Какво е станало? Да не му се е случило нещо на Адем бей?
— Няма нищо, само трябва да видим нещо в кабинета му — посочи Али към сградата.
Нашата потайност не им хареса, но нямаше как да ни се противопоставят.
— Кой кабинет искате да видите? — с неохота попита Тарък. — Стаята на долния етаж, където приема гости, или горната, където работи?
Не ми се занимаваше с капризите на тоя дангалак точно сега, когато неговият шеф може би береше душа.
— И двете — казах, тръгвайки по стълбите. — Инспектор Али ще погледне в долния, а аз ще проверя в горния.
Моята самоувереност си каза думата. И двамата пазачи безпрекословно заизкачваха стълбите след нас. Даже Дурсун се позабърза мъничко и мина отпред. Отвори двете крила на старата дървена врата, отдръпвайки едновременно слабото си тяло и огромния си нос.
— Заповядайте!
Влязохме. Долният етаж изглеждаше по същия начин, както като го видях сутринта. Али посочи стълбата между двете колони, върху които се мъдреха византийските орли.
— Аз оттук ли да мина?
В полумрака тази зала, в която бяхме преди два дни, изглеждаше още по-величествена. От лампите във формата на свещници се процеждаше слаба червеникава светлина и статуите на римските императори, скрити в сенките, придаваха на това място още по-голяма тайнственост.
— Да, ще слезем в залата — отговорих на гледащия ме колебливо Али. — Долу ще минете през втората врата… През която влязохме заедно с Адем бей — казах аз и се обърнах към Тарък. — Прав съм, нали? Там е приемната на вашия шеф.
Дурсун реагира преди колегата си:
— Точно така, господин главен инспектор, там е.
Али се насочи към стълбата, все едно се разхождаше в собствената си къща, а Тарък искаше да го придружи. Но ако оставех тоя проблемен пазач насаме с помощника ми, кой знае какви неприятности щяха да ми изсипят на главата. Затова веднага му препречих пътя: