— Ало, Невзат бей… не се сърдете, малко се позабавих…
— Няма значение. — Исках час по-скоро да чуя имената на жертвите. — Успяхте ли да намерите папката?
— Нямаше я вкъщи, но я намерих в компютъра. И то на място, където нямаше и да предположа, че е.
Знаех, че ще е много грубо да я прекъсна, но ако я бях оставил, щеше с подробности да ми разказва какво е правила през последния половин час.
— Имената на жертвите — успяхте ли да ги намерите?
— Да, да, според досието от срутването на стената са загинали трима работници. Таяр Билек е бил майсторът, Шемси Юртан, Джемал Акъшък са били работниците.
— Само трима ли? Вие бяхте ми казали, че са петима — обнадежден, я прекъснах аз.
— Да, загинали са петима души.
Сърцето ми отново лудо заби.
— Но останалите не са били работници, а една жена с детето си, които минавали по пътя в този момент…
Една жена с детето си… Как ми се искаше това мое предчувствие да не се окаже вярно! Трябваше ли триумфът на разума да разбие сърцето ми!
— Името на жената е Хандан — произнесе Лейля името на момичето, което обичах, без да предполага дори какво се случва. — Хандан Санджаклъ. А името на сина й пише, че е Умут. Умут Санджаклъ. Бедното дете, било е само на осем години!
Да, само няколко години беше по-малък от моята Айсун!
— Стената на цистерната се срутила изведнъж от двете страни и жената с детето, минаващи оттам, загинали под руините.
Точно това ми беше разказал Йекта преди три години: „Една злополука, Невзат, ужасна злополука! Случи се нещо, което никога не би предположил, че е възможно — стената на цистерната се срутила върху тях“… Макар да беше минало толкова много време оттогава, помня невероятната болка от загубата в очите му, ужасения му глас… все едно беше вчера. Защо ли обаче не бяхме разговаряли за това? Може би защото Йекта каза: „Нещастен случай“, „Ужасна злополука“… Какво би могъл да каже човек при това? Може и да съм бил много зает по това време… Не, спомних си — не бях в Истанбул. Бяхме отишли в Измир по следите на един сериен убиец, затрил две възрастни жени в Бешикташ. Дори не можах да присъствам на погребението им. Доста време след това се върнах в Истанбул… А Йекта нищо не ми разказа… Значи, и той не се беше усъмнил. Беше приел злополуката като голямо нещастие, като зла съдба. Добре де, но какво се бе променило след това, че да го накара да убива… Чакай, чакай… Може Демир да си няма и понятие, че Адем Йездан, за чиито папагали се грижи, е собственик на строежа, погребал Хандан…
— Тези работници били от фирмата на Адем Йездан — продължи Лейля. Гласът й раздвояваше мислите ми. Надали й минаваше през крайчеца на ума, че бих могъл да се интересувам чак толкова от Хандан и сина й. — Сега и семействата на работниците ли заплашва тоя Адем Йездан?
Никой не беше споменал подобно нещо, но понеже бе твърдо убедена, че убиецът е Адем Йездан, моментално му приписа и това злодеяние. Де да беше, както си го мислеше Лейля! Де да беше Адем Йездан убиецът! Де да го знаехме със сигурност! За съжаление, последните факти не водеха натам!
— Рано е да бъдем толкова категорични, Лейля ханъм! Трябва да проучим нещата… Много ви благодаря! Наистина много ни помогнахте! Ако открием нещо ново, непременно ще ви съобщя! Лека нощ!