— Добре, но за какво ни разказвате всичко това? — измърмори недоволно Али. — Какво ни засяга нас историята на джамията?
— Опитвам се да ви отговоря на въпроса. Ще разберете, ако проявите малко търпение. — Не, не се беше ядосал, в движенията му нямаше и най-малкия намек за раздразнителност. — Но както виждате сами, този величествен паметник се руши, разпада се, не е поддържан достатъчно добре. Някой път нощем, като остана да работя до късно в сдружението, особено при пълнолуние, виждам един дух да се възправя към небесата от този стар храм. Дали е на ктиторката императрица Ирина, или на нашия молла Зейрек, не е ясно, но това безтелесно създание ми говори: „Защо нищо не правите? Защо не попречите това свято съкровище да се разруши? Защо не ни защитавате?“. Затова и аз се почувствах длъжен да защитя този храм, както и историческите паметници в този град. Ако преди да умра, успея да направя нещо за този град — ще почивам в мир. Духът на джамията „Зейрек“ ще ме остави на мира. Но ако не направя нищо, тогава онзи дух ще се стовари върху ми като някой демон или вампир. — Онази иронична усмивка, която толкова подхождаше на мургавото му лице, отново грейна. — Така е, господин инспектор, онзи дух е, който ме кара да върша тези дела, духът на това място, на този квартал, на този град…
— Не вярвам на такива стъкмистики — рязко го прекъсна нашият Али. Говореше така напук, но всъщност думите на хирурга го бяха впечатлили. Въпреки това не искаше да ги приеме и продължи да се инати: — Добре де, как го защитавате този град?
Лицето на Намък се смръщи.
— Всъщност не успяваме! Винаги нещо ни пречи! Купуват се депутати, министри, журналисти, престъпниците сами назначават вещите лица, проникват и в съдебните състави. Ама че това било историческо място, ама че било природен парк — нищо не признават!
Беше искрен, възмущението му — истинско.
— Все трябва да има и честни хора — казах аз, макар да знаех, че положението е наистина толкова отчайващо. Някак си не ми се искаше да вярвам, че е съвсем безнадеждно. — Трябва да има хора, които обичат този град, които са готови да го пазят.
Той обаче само тъжно поклати глава.
— Има. Приятелите ми, които видяхме тук. И бебето Дениз, синът на Ясемин. Но да не бъдем толкова песимисти — може да има и още хиляда души. И толкова! От цял един петнайсетмилионен град да се съберат най-много няколко хиляди души… Никой не го е грижа за Истанбул! Ограбват бъдещето пред очите им — и на никого не му пука, все едно не става въпрос за него самия! Жителите на този град са толкова безсъвестни, равнодушни, предателски и невежи хора, че… Грижа ги е само за днешния ден! Стане ли дума — всеки тръгва да се оплаква! Но ако им речеш да направят нещо — първо всеки гледа собствения си интерес! Ние трябва да опазим града си. Това: „Истанбул — културна столица на Европа!“, е чиста лъжа и измама! Евтина пропаганда! Общините, валийството, правителството, държавата, гражданите — всички лъжат! Всички са мошеници…
Нашият избухлив Али само като чу да се ругае държавата — и кипна.
— Опааа! — предупредително изрече той. — Я малко по-полека! Всички са лоши, само вие ли сте добрите?
Намък, видял, че не намира разбиране на своята загриженост, отчаяно поклати глава.
— Въпросът не е в това, дали аз съм добър, а в това, че трябва да защитим града, в който живеем. И ние се опитваме да направим точно това — каза той с натъжен поглед. — Но само да поискаме да сторим нещо хубаво за града — и сме изправени срещу полицията.
— Ако действате, спазвайки законите, никой няма да застава насреща ви — назидателно говореше Али, като че ли произнасяше присъда от последна инстанция. — Тръгнете ли да нарушавате закона — разбира се, че ще сте изправени срещу полицията. Я да видим каква е и тази ваша акция на Златния рог?
— Голямо престъпление е — подигравателно каза Намък. — Протестирахме срещу моста за метрото, който ще се строи над Златния рог. Защото ще загрози силуета на града. Ще наруши прекрасната гледка към джамията „Сюлейманийе“.