— Случайно ли е това? — прокънтя гласът на вятърничавия ми помощник Али и заглъхна насред малкия площад, погълнат от плясъка на морето.
Всички гледахме към бронзовата статуя на Ататюрк. Не беше ясно кого от нас двамата пита, но Зейнеб ме изпревари:
— Кое да е случайно?
На красивото й лице се изписа тревога, да не би да е пропуснала някоя важна подробност. Али посочи към паметника с бръмчащата си радиостанция в ръка.
— Мислех си дали е случайно, че са оставили трупа на жертвата пред статуята на Ататюрк? — Обърна изпълнения си с въпросителни поглед към мен и рече: — Какво ще кажете, инспекторе? Случайно ли е, или…?
Не знаех отговора. Приближих се към паметника. Мустафа Кемал, в цивилни дрехи, с ръце на кръста, вперил поглед в сините води, беше потънал в дълбок размисъл. След като не му отговорих, Зейнеб продължи да размишлява на глас:
— Какво искаш да кажеш — че са принесли човека в жертва на Ататюрк?
— Не е ли възможно? — Гласът на Али прозвуча съвсем спокойно, сякаш говореше за нещо съвсем обичайно: — Какви ли не маниаци има в тая страна…
Прав беше, но досега не бях чувал да се принасят човешки жертви на Мустафа Кемал.
— Не мисля — промърмори Зейнеб, отново изследвайки мъртвия. — Според мен е пълна случайност. Ако е бил принесен в жертва, тук щяха да го убият — каза тя, посочвайки с дясната си ръка в гумена ръкавица към мястото под главата на мъртвия, и продължи: — Но няма никакви петна кръв. Това означава, че са го пренесли тук, след като са го убили някъде другаде. Не мисля, че това убийство има нещо общо с Ататюрк.
— Не знам — рече Али, решен да продължи спора.
Сирената на минаващия ферибот с колите заглуши думите му. Писъкът на сирената, напомнящ дивия рев на праисторически звяр, бързо заглъхна в тишината на утрото.
— Тук има нещо — чу се и гласът на Зейнеб, която се опитваше да измъкне някакъв предмет измежду дланите на вързаните ръце на жертвата. — Нещо метално… Готово, ето го!
Всички вперихме очи в малкото метално кръгче, което тя държеше между палеца и показалеца си.
— Това е някаква паричка — тихо продума Зейнеб. — Прилича на стара монета.
Али се опита да разчете надписите върху монетата.
— По краищата има някакъв надпис, а в средата — фигурки… Какви ли са?
Нямаше начин аз без очилата си да мога да видя изображенията върху монетата, които дори известният с орловия си поглед Али едва различаваше. Готвех се да ги извадя, но не стана нужда — Зейнеб вече изброяваше фигурките върху монетата.
— Това не е ли звезда? А другото е полумесец! — Обърна широко отворените си от учудване очи към мен. — Да, инспекторе, има полумесец, а в средата — звезда. — Позамисли се малко и със странен глас тихо изрече: — Също като на знамето ни!
Първото име на Истанбул е Византион
Образът на монетата светеше върху екрана в тъмната лаборатория без прозорци. Гледах звездата в средата на полумесеца, обърнат с двата си края нагоре. Макар краищата й да бяха поизтъркани, тя все така, както през изминалите хилядолетия, блестеше в своето великолепие. Някаква дума, състояща се от девет букви, обгръщаше и полумесеца, и звездата.
— На какъв ли език е тоя надпис? — сочеше екрана с линийка в ръката си Зейнеб. — Не е на турски… Май е на руски.
— Не — отвърнах й, твърдо убеден в правотата си. — На гръцки е… Това е гръцката азбука.
Тя и стърчащият наоколо Али се обърнаха и ме погледнаха с учудване — откъде ли пък можех да знам това?
— Учил съм гръцки в къщата на чичо Димитри. Беше поп в патриаршията. С жена си Сула живееха в „Балат“, точно в отсрещната къща с градината. Нямаха деца и ходех когато си поискам при тях. Имаха доста илюстровани книги от Гърция и запомних гръцката азбука, докато ги разглеждах. То е силно казано, че я помня, защото след толкова време вече бях започнал да бъркам буквите, но все пак една дума можех да прочета.