— И какво пише там, инспекторе? — с любопитство попита Зейнеб.
Все още не откъсваше очи от грапавия надпис върху монетата. Приближих се до екрана и посочих буквите:
— И вие можете да ги прочетете. Пише „Византион“.
— За Византия ли става въпрос? — тихо, но с нескривано любопитство запита Али.
Зейнеб беше присвила очи, изпълнени със същия въпрос.
— Амиии, не знам, вие го казвате.
Отначало не обърнаха внимание на реакцията ми, после някак си виновно отместиха поглед.
— Наистина ли не знаете? Византион. Византион е първото име на Истанбул, градът, в който живеете!
Докато Али се опитваше да прикрие смущението си зад продължително мълчание, Зейнеб започна да се защитава:
— Не беше ли Константинопол първото име на Истанбул?
Поклатих разочаровано глава.
— Разбира се, че не е, първото му име е Византион.
Внезапно изображението на монетата върху екрана се промени и пред очите ни се появи женска глава в профил. Косите бяха събрани на тила, чертите на лицето й бяха твърде характерни. Това беше обратната страна на монетата. Али, за да се отърве от историческата ми лекция, беше сменил кадъра на екрана и сякаш се готвеше да каже: „А това Визас ли е, или Византия?“, но се усети, че без да иска, може да ме обиди, и се задоволи само да попита:
— Инспекторе, как го казахте онова име?
— Византион, Али, Византион!
— А така — закиска се Али. — И тази жена сигурно е някоя византийска принцеса?
Не бях много сигурен. И тримата мълчаливо се загледахме в женския образ върху екрана.
— Не знам — рекох аз, запътвайки се към ключа на лампата върху стената. — В това и аз съм също толкова невеж като вас. Най-добре ще е да се посъветваме с някой специалист.
Щом мъртвешката светлина на флуоресцентната лампа освети стаята, образът на античната жена изчезна от екрана. В същия миг усетих някакво чудесно ухание, каквото не бях свикнал да прониква в лабораторията. То се разнасяше от скромните лилави зюмбюли във вазата на Зейнеб.
— Какви прекрасни цветя! — прошепнах аз. — Кой ли ги е донесъл?
Въпросът ми беше отправен към Зейнеб, но забелязах, че лицето на Али пламна. Самата Зейнеб обаче без ни най-малко смущение, а напротив, с неприкрита гордост заяви:
— Али ги донесе, инспекторе!
Ето на това му се вика изненада! Нашият грубоватичък Али, дето под път и над път се препираше със Зейнеб, да й носи цветя! Смаяно го погледнах — от това моят помощник стана моравочервен, загледа се някъде настрани, само и само да отбегне погледа ми. Прииска ми се да го подкача, но беше толкова симпатичен в смущението си, че не ми даде сърце да го направя.
— Много са хубави тези цветя! — казах аз, обръщайки се към Зейнеб и приключвайки набързо темата. — Трябва да намерим подходящите за този случай специалисти — историци, учени, занимаващи се с нумизматика и изследване на монетите, експерти, които да ни изяснят нещата.
— Веднага ще се разтърся, инспекторе! — изрече Али, доволен, че темата се смени, и ентусиазирано се включи в разговора. — Да започнем със специалистите по нумизматика. Трябва да има някаква връзка между полумесеца и звездата върху тая монета и това, че са оставили трупа пред статуята на Ататюрк.
Тази подробност, върху която наблягаше помощникът ми, си беше важна. Изсечена преди столетия монета с изображението на полумесеца и звездата и Мустафа Кемал… какво ли ще да е? Да не би да е някакво политическо послание? Убиецът или убийците не ще да са обикновени престъпници, може да са някакви терористи, които искат да постигнат целите си чрез подобно убийство. Но тази вероятност не ми се струваше твърде логична. Защото досега нито една терористична група, било от левите, било от десните, не беше използвала подобен подход. Действията им обикновено бяха насочени срещу абсолютно ясни и конкретни цели. Разбира се, ако зад тях не стояха някакви разузнавателни служби, които тайно да ги направляват. Никога не бях работил в Политическия отдел, но знаех, че голяма част от терористичните организации всъщност се ръководят от тях, от разузнаванията.
— Охоо, целият отдел бил тук!
Гласът на Шефик ме накара да погледна към вратата. Приветливият началник на лабораторията за разследване на местопрестъпленията стоеше на прага на стаята и весело ни гледаше, но щом усети, че вътре витае нещо тягостно, отново стана сериозен.