Евгения обаче не се засмя, а гласът й звучеше все така развълнувано.
— Ако това си ти, няма нужда да умееш каквото и да било!
И аз би трябвало да й отвърна със същото и да кажа: „Ако това си ти, Евгения, и аз няма нужда да знам каквото и да било!“. Но не можах…
Трябваше да й доставя удоволствие с няколко мили думи, но не го направих, в това време погледът ми се плъзна към Зейнеб и Али, които бяха отворили вратата на къщата и ме чакаха.
— Благодаря ти! — само успях да й отвърна аз. — Много е приятно да те приемат по този начин!… И да не закъснееш довечера? Нали? Ще те чакам точно в осем.
— Няма, ще бъда точно навреме!
Не усетих и най-малка обида в гласа й, ласкав като пролетния вятър, галещ челото ми. Но и също толкова сигурен в себе си, като хилядолетните стени точно зад гърба ми, пазещи града от враговете му. Кой знае защо обаче, като й затворих телефона и тръгнах към къщата, усетих нещо да ме стяга отвътре.
Може да е бившата му любовница?
Макар градината да беше облята в светлина, вътрешността на къщата тънеше в полумрак. Още на прага ни лъхна ухаещата на лавандула прохлада. Жертвата Недждет Денизел явно беше избрал този аромат, за да премахне мириса на мухъл, така характерен за крайбрежните къщи, страдащи от всепроникващата влага. Докато вървяхме през мрачния хол към открехнатата врата на стаята, през която едва се процеждаше слънчевата светлина, дочухме странен дрезгав глас:
— Здравейте!… Аз съм Крал Визас, добре дошли в двореца ми…
И тримата грабнахме оръжията си. Не очаквахме да има някой в къщата, защото, доколкото знаехме, убитият е живеел съвсем сам — най-близките му роднини били чак в Анкара. Тихо запристъпвахме към вратата на стаята, притискайки се към стената на тясното холче. Щом стигнахме дотам, отново чухме същия глас:
— Здравейте!… Аз съм Крал Визас, добре дошли в двореца ми…
Спогледахме се. Със знаци посочих на Али да отвори вратата, а Зейнеб да остане зад нас, за да ни пази гърбовете. Али мигом ритна вратата, а аз насочих оръжието си към онова място в стаята, откъдето идваше гласът. Светлината ме заслепи, но това нямаше значение.
— Не мърдай! Полиция! — извиках високо.
Гласът отново прозвуча, повтаряйки все същото, без ни най-малък признак на уплаха.
— Здравейте!… Аз съм Крал Визас, добре дошли в двореца ми…
Щом очите ми привикнаха към светлината, огледах се и не можах да сдържа смеха си — там, накъдето бях насочил оръжието, в доста голямата си клетка един сив папагал с червена опашка непрекъснато повтаряше добре заучената фраза.
— Здравейте!… Аз съм Крал Визас, добре дошли в двореца ми…
Али и Зейнеб, влезли след мен, след преживяното нервно напрежение избухнаха в неудържим смях.
— Това бил, значи, нашият прочут крал! — рече Али. — Е, сега вече ще можем да разберем всичко каквото се е случило преди хиляда години.
— Я го попитай и за тая работа с полумесеца и звездата — подкачи го и Зейнеб, прибирайки пистолета си обратно. — Любопитно ми е защо гърците са използвали този символ?
— Имам още по-добра идея — отвърна Али, приближавайки клетката с птицата. Наведе се в поклон пред нея, като пред велик владетел, и попита: — Могъщи кралю! Ще благоволите ли да ни кажете кой уби Недждет?
Крал Визас се разходи напред-назад по пръта в клетката, но вместо да отговори, само повтори въпроса на Али:
— Кой уби Недждет? Кой уби Недждет?
Докато Зейнеб се кикотеше, Али свърши едно добро дело — взе празната съдинка пред клетката и я напълни с храна за птицата.
— Не знаем, ваше величие! Надявахме се вие да ни кажете нещичко.
Като видя как напълно непознатият човек му сипа храна в паничката, Визас развълнувано плесна с криле.
— Надявахме се да ни кажете, надявахме се да ни кажете!
Зейнеб, която наблюдаваше разговора между Али и птицата, промърмори сякаш на себе си:
— Само на един археолог може да му хрумне да кръсти папагала си Визас! Обаче май кралят няма никакво намерение да ни помогне! — продължи тя, подхващайки шегата на майтапчията Али.
— Няма намерение, няма намерение! — повтори папагалът, поспирайки за малко да кълве храната от паничката си, сякаш благодарейки му по някакъв свой си начин.
— Да, май птицата ще ни е съвсем безполезна — съгласи се с нея Али и се обърна към мен. — Опасявам се, господин инспекторе, че май сами ще трябва да си свършим работата.