125 Затворът се намира в края на Влахернския дворцов комплекс и е разположен в участъка на крепостната стена. Състои се от две кули с различна височина и сграда на три етажа, с по дванайсет камери на всеки от тях, които са служели за килии. Двете кули носят условните названия „Кула на Исак Ангел“ и „Кула на Анемас“. Тук са били затворени и четирима византийски императори. – Б. пр.
126 Кашъкчъ елмасъ е сред известните съкровища на музея „Топкапъ“. Смята се, че се е появил публично за първи път в тюрбана на Мехмед І при коронацията му през 1648 г. – Б. пр.
– Намерих меча на византийския император! – заяви той с усмивка на уста. – Изрових го от дъното!
Разбира се, че това не беше мечът на византийския император, но оттогава и аз, и всички останали го уважавахме още повече.
Гласът на Али разпъди пробудилите се спомени от детството, докато пъплехме с моята старица по познатите места в квартала.
– Ето тук е, шефе! Йомер Екинли живее ей в оная, високата сграда!
Почти долепената до крепостните стени пететажна кооперация, към която сочеше помощникът ми, стърчеше като странна останка между порутените къщурки. Не знам защо си спомних за кооперацията на Мукаддер Кънаджъ в „Чаршамба“. И двете си приличаха, изградени еднакво безвкусно от един и същ предприемач. Само тия двете ли? Уви, не! Много жалко, но имаше стотици отвратително грозни сгради, които буквално бяха превзели Истанбул, построени сякаш по един и същ, лишен от всякаква естетика тертип. Но сега не това беше проблемът ни, а издирването на белия пикап за месо. Като не го видях пред сградата, докато минавахме покрай нея, попитах Али:
– Е, къде го пикапа?
И Али се беше стъписал. Не можеше да разбере как така пикапът, видян от него само преди няколко часа, сякаш се беше изпарил. Помощникът ми учудено се оглеждаше наоколо.
– Тук беше, господин главен инспектор – каза той, сочейки към входа на кооперацията. – Ето точно там беше спрян!
– Може и те да са забелязали, че ги следя – му хрумна след малко и ме погледна с огромно разочарование. – Да ги вземат мътните! Да, сигурно са забелязали! Да бях останал и да не си бях тръгвал оттук! – продължаваше да се самообвинява Али.
– Това не е ли пикапът, който търсим! – обади се изведнъж Зейнеб, сочейки към празното място отдясно на грозната сграда.
– Да, той е! – отдъхна си Али. – Значи, паркирали са колата чак на празната ливада!