И ние също паркирахме там, на около двайсетина метра зад пикапа. Уличната лампа го осветяваше, но тази светлина нямаше да е достатъчна, за да го обследваме по-добре. Взехме фенерите от колата. Приближихме се безшумно с бързи крачки. Двете врати, направени от подръчни материали, показваха, че тук беше футболното игрище на децата от махалата. Но сигурно не след дълго чевръсти предприемачи щяха да струпат същата грозна купчина бетон и на това засега свободно място. Преди да стигнем до пикапа, три бездомни кучета изведнъж изскочиха насреща ни. Бяха гладни, може да ги бе привлякла миризмата на кръвта или пък собствениците на камионетката да им даваха по някой кокал, та нещастните създания чакаха вечерята си. Най-голямото между тях изръмжа, оголвайки зъби. Другите две стояха нерешително, дори изглеждаха склонни да побягнат. Докато Али търсеше камък, с който да ги замери, аз тръгнах към тях и ги сгълчах със спокоен, но решителен тон:
– Стойте кротко, какво сте се разлаяли?
Двете кучета подвиха опашки и се отдалечиха, голямото не отстъпи, но спря да ръмжи.
– Гледай го, още стърчи срещу мен! – си рекох аз и продължих да вървя право срещу него.
Като разбра, че не може да ни уплаши, само пролая тихо веднъж-дваж и тръгна подир отдалечаващите се към стените на крепостта негови приятелчета. Не, нашите заподозрени не бяха зарязали возилото си насред празното поле. Като приближих към него, се уверих, че това беше същата кола, която бяхме видели днес в „Чаршамба“. Наведох се да погледна през прозореца от страната на шофьора с надеждата да открия нещо полезно за разследването. Али и Зейнеб минаха от задната страна на колата. Светлината на уличната лампа падаше леко косо и за да мога да виждам по-добре, сложих длан над очите си, опитвайки се да разгледам мястото на шофьора. Първо забелязах табелката на огледалото за задно виждане с надпис на арабски „Бисмилляхурахманирахим“127. Чак след това забелязах и другия надпис, който първоначално не успях да разчета, понеже го гледах от обратната страна. Но като минах пред колата, разбрах какво пишеше: „Дори да пролеем кръвта си, ще е за победата на исляма“. Това потвърждаваше думите на Али, но си беше само надпис, който не беше достатъчен Йомер да бъде задържан. Отново започнах да оглеждам мястото на шофьора. Върху седалката имаше нещо, прилично на молитвено килимче, фабрична изработка. Осветих с фенерчето вътрешността на колата и в жлеба на вратата се видя някаква хартия. Всъщност беше корицата на някаква брошура. Надали имаше каквото и да било отношение към убийствата. На края на седалката беше оставен някакъв плик, който привлече вниманието ми. Насочих светлината на фенерчето към пода на колата и присвивайки очи, се опитах да разбера какво бе съдържанието на плика. Приличаше на парче от дъска. Но не беше дъска, а дървена дръжка на нож. Възголемичък нож! Тъкмо да мина от другата страна на колата, за да я разгледам по-добре, и застинах на мястото си от разнеслия се в тъмнината вик:
127 Изразът означава „В името на Аллах, Всемилостивия, Всемилосърдния“. Кратката му форма е т.нар. „бесмеле“ или „в името на Аллах“. Този израз се използва при различни случаи – преди хранене, лягане, преди извършване на каквото и да е действие или в началото на обръщение. В пълна форма се изрича при четене на Корана, с изключение на една сура от него („Ат Тауба“). – Б. пр.
– Безбожници!
Вдигнах глава и видях някакъв да тича с все сила към Али, размахал над главата си огромен сатър, подобен на еничарски ятаган. Докато извикам: „Внимавай!“ – и оня го беше стоварил! Добре, че нашият Али вече го бе забелязал и чевръсто беше отскочил настрани. Докато звукът от забилия се сатър цепеше нощта, Али радостно си бърбореше под носа:
– Не улучи, брато! Виж как трябва да се удря!
И в същия този миг стовари як юмрук в лицето на нещастника със сатъра. Оня обаче само се заклати, без да падне, опитвайки се да се съвземе, но Али не му даде такава възможност.
– Ама че голям инат си бил! – извика той и му заби последователно две крошета – едно ляво и едно дясно.
При това оня вече не успя да се задържи на крака и се срути на дясната си страна. Другите трима, пристигнали в този момент, се почудиха какво да правят, но бързо се окопитиха и се нахвърлиха върху Али. Той викна за помощ, но тъкмо тогава усетих силна болка в дясната лопатка, изтървах фенера и паднах до вратата на колата. Извърнах се моментално и видях някакъв съвсем непознат да замахва с яка тояга над главата ми, готвейки се да я стовари отгоре ми. Точно навреме сграбчих ръката му, но беше много силен. Започнахме здраво да се боричкаме. Ако три последователни изстрела не бяха се разнесли в нощта, вероятно щях да загубя битката и яката тояга щеше да разбие черепа ми. Като чу стрелбата, нападателят ми се разсея и вдигна глава да погледне над колата, в тоя миг аз издърпах дървото от ръцете му и възползвайки се от объркването му, го ударих през коленете. Той изохка и падна на земята. Но не му беше достатъчно – с цялата си сила му нанесох удар и по гърба, също както ме беше ударил и той преди малко. Изстена още по-силно и се отпусна. Извадих пистолета си и го опрях в главата му.