– Само едно грешно движение и...
Въпреки предупреждението ми, протегна уплашено ръце напред.
– Добре, добре!
Погледнах назад и видях Зейнеб с оръжие, насочено към тримата нападатели на Али. Сигурно тя беше стреляла и във въздуха преди това.
– Съпротива на полицията ще оказвате, а? – говореше им тя. – Сега ще видите какво ще ви се случи...
И тримата бяха вдигнали ръце, с едно и също смаяно изражение по лицата, и тримата в еднакви раирани пижами, с които бяха скочили от топлите си легла направо на улицата. Между тях открих познато лице – Йомер. Без да обръщам внимание на него и на двамата му по-големи братя, се огледах за Али. Той беше паднал до задната гума на пикапа, а на няколко метра вдясно от него се гънеше на земята нападналият го с ятагана.
– Али, Али, как си, синко? – угрижено го запитах аз.
Бавно помръдна, както лежеше, изправи се на колене, изтри кръвта от сцепената си устна и отговори:
– Добре съм, шефе, добре! Черен гологан...
Вървете по Неговия път в джихада и ще се освободите
Йомер седеше срещу нас. В светлия край на тъмната маса, точно под стоватовата крушка. Али беше щръкнал прав зад него, като кукловод, готов за представлението, който само след миг ще подхване марионетките си и ще ги разиграе, както си иска. Обърнах се към Йомер, загледах го, без да кажа и дума, опитвайки се да скрия измъчващата ме силна болка в гърба след удара с яката тояга, който получих само преди няколко часа. Но не болеше чак толкова, че да зарежа разпита по средата. Продължавах да се взирам в продълговатото лице с рядката брадичка на заподозрения младеж, по възможно най-изнервящия начин. С всяка секунда изумлението на лицето му прерастваше в тревога. И уж гледаше мен, но клепачите му нервно потрепваха, сякаш очакваше всеки миг грубият полицай зад гърба му да го удари, макар че Али си стоеше съвършено невъзмутим, проверявайки с език прясната рана на долната си устна. Не защото си беше спокоен по природа, а защото преди още да влезем в стаята за разпити, го бях предупредил да се държи точно по този начин. Заподозреният младеж не издържа повече на това късащо нервите мълчание в тъмната, абсолютно празна стая, без нито един прозорец.
– Аз не съм убил Мукаддер Кънаджъ.
Гласът му беше слабоват, неясен. Али приближи ухо до устата на Йомер.
– Какво? Каза ли нещо?
Събрал цялата си смелост, Йомер повтори по-високо:
– Аз не съм убил Мукаддер Кънаджъ.
Али го хвана за раменете с двете си ръце. Младежът се разтрепери с цялото си тяло.
– Не се бой – отвърна нашата луда глава, – няма от какво да се страхуваш...
Йомер преглътна, сякаш не можеше да си поеме дъх.
– Аз... аз не се боя от никого, освен от Бог. – Сега гласът му звучеше доста по-смело. – Само ви казвам, че грешите – аз не съм убил Мукаддер Кънаджъ.
– Мукаддер Кънаджъ – многозначително повтори Али. Наведе се и погледна заподозрения в лицето. – Мукаддер Кънаджъ, значи... Така ли говори човек за тъста си? Ако беше жив, трябваше да го наричаш „татко“. Татко Мукаддер. А сега говориш за него като за някой съвсем чужд човек. И го наричаш Мукаддер Кънаджъ...
– Ами чичо Мукаддер Кънаджъ – примигна Йомер, за да се предпази от заслепяващата го светлина на лампата. – Аз не съм убил чичо Мукаддер.
Али пусна раменете на младежа, сграбчи го за главата и я обърна към себе си.
– Някой да е казал, че ти си го убил? – Слисаният младеж не знаеше какво да каже. А нашият продължаваше да го измерва с поглед, сякаш искаше да разбере истината. – Някой казал ли е, че ти си убил чичо си Мукаддер?
– Не, никой не е казал, но като ме прибрахте така бързо и неочаквано...
Али възбудено го прекъсна по средата:
– За какво те прибрахме теб – рече той, пускайки внимателно главата на плячката си. – За оказване на съпротива на полицията. За това, че си наранил държавни служители по време на изпълнение на служебните им задължения.
– Но ние не знаехме, че сте полицаи – все така гледаше към Али, макар той да беше освободил вече главата му. – Помислихме ви за крадци. Преди две седмици ни бяха откраднали колата, заедно с 280 килограма месо в нея. Ако знаехме, че сте полицаи...