– Щяхте да избягате – довърши думите му Али. – Нямаше да открием нито вас, нито пикапа за месо.
– Че защо да бягаме? Ние не сме виновни... Нали ви казах, аз не съм убил чичо Мукаддер...
Беше дошъл моментът да се намеся.
– Ами Тед Нелсън? – прекъснах го грубо аз.
Преди още да се обърне към мен, Йомер подскочи, все едно са го фраснали с все сила. Но не след дълго се поокопити и заби тревожен поглед в мен. Очите му вече бяха зачервени от безсъние.
– Какво? Какво казахте?
Без да трепна, със същото безизразно лице тихо и невъзмутимо му отговорих:
– Чу какво казах...
– Не можах да чуя...
С олимпийско спокойствие отворих досието му, което Зейнеб и Али ми бяха донесли от Отдела за борба с тероризма – в него беше всичко, свързано с Йомер. Зачетох с безизразен глас:
– Тед Нелсън. Майор от американската армия. Преди около две години отвлечен от талибаните в Афганистан. След като е държан пленник около месец, е убит, като е прерязано гърлото му.
Вдигнах глава от досието и погледнах побелелия като платно Йомер.
– С нож, подобен на онзи, който тази нощ открихме в пикапа ви за разнасяне на месо... Гърлото му е прерязано професионално от някой, който знае как се прави това.
Йомер преглътна три пъти едно след друго.
– Това каква връзка има с мен?
Предупредих го със съвсем искрен вид.
– Недей, Йомер, не си играй игрички, точно сега не можеш да си позволиш такъв лукс.
Макар че бе уплашен до смърт, той продължи да се опъва:
– Какъв лукс, какви игрички? Не разбирам за какво говорите.
Нито повиших тон, нито смених интонацията.
– И ти си бил в Афганистан...
Не отговори веднага и реших, че сигурно вече е приел положението си, но той продължи да упорства.
– Не, не, лъжа е. Аз никога не съм ходил в Афганистан.
Посочих досието му пред мен.
– Но според собствените ти показания отпреди две години си бил там.
За миг се стъписа, без да знае какво да отговори.
– Това не са моите показания – успя да изрече най-сетне той. – Насила ме накараха да ги приема... Те сами си ги написаха, а ме принудиха да ги подпиша с изтезания...
Али с опакото на дланта си го перна по главата.
– Внимавай какво говориш! Наричаш ни инквизитори, значи?
Йомер приведе глава към гърдите си.
– Ааа, не, вие не сте... Казах го за ония, които ме принудиха да подпиша показанията с мъчения...
Може и да се беше случило както казваше. Може и да не е така... но по-вероятно е било. След кървавите атентати на „Ал Кайда“ хората ни действаха малко по-твърдо срещу активистите на радикалния ислям. Все пак Йомер можеше да отхвърли показанията си пред прокурора. Не беше го направил обаче. Сто на сто криеше нещо от нас.
– Ти си знаеш, Йомер – казах аз, затваряйки досието му. – В такъв случай нашата работа е свършена. Ние бяхме дотук.
Обърнах се към моя партньор, който трябваше да изпълни своята роля:
– Ти беше прав, Али, ние не можем нищо да направим. Кога идва американецът?
Помощникът ми си каза репликата с такова майсторство, на което биха завидели немалко истински актьори:
– Алвин каза, че ако успеят с преписката, ще дойдат до обяд.
– Алвин беше онзи евреинът ли – попитах аз Али, търкайки челото си, все едно наистина се опитвах да си спомня кой беше тоя Алвин.
Нашият доморасъл актьор се намръщи, сякаш такъв човек наистина съществуваше и все едно Али изобщо не го харесваше.
– Да, шефе, оня, дето спореше с вас, с червеникавата брадичка – каза той и с престорено любопитство ме попита, почесвайки брадичката си: – Той е от ЦРУ, нали?
– Откъде да знам, Али, може и от още по-тайна организация да е. Разиграват ни, както им хрумне. Но се вижда, че е голям мръсник...
С крайчеца на окото си погледнах Йомер, слушаше ни с голямо безпокойство, но съмнението все още бе изписано на лицето му – дали казвахме истината, или се опитвахме да го накараме да заговори? Явно се колебаеше дали да ни каже каквото знаеше, или да запази мълчание, храбро приемайки последствията от това. Трябваше още малко да се постараем, за да го накараме да проговори, затова продължих приказките си за въображаемия Алвин.
– Най-безсрамно тръгнал да се разпорежда в собствената ни страна и да ни дава заповеди...
– Те се мислят за господари на света бе, инспекторе! Вярно, че и вие не му останахте длъжен, но... – Замълча за миг и още веднъж цапна с ръка Йомер по главата. – Заради такива глупаци като тоя тук наистина не знам струва ли си да поемаме риска... Може би трябваше да им го предадем още първия път когато ни го поискаха... И всичко да е свършило досега.