Страхът в очите на младежа прерасна в ужас, по движенията му се усещаше тревогата, която щеше всеки миг да прерасне в паника.
– Американците ли? – Гласът му звучеше като на изтерзан от тежка болест човек. – На американците ли ще ме предадете?
– Ти на французите ли предпочиташ? – рече Али, който вече не играеше роля, а истински се забавляваше. – Какво друго можем да направим, синко? След като си убил американец. И то не у нас, а в Афганистан си го заклал човека. Ако беше свършил тая глупост в Истанбул, може би щяхме да ти помогнем с нещо – рече Али и сякаш спомнил си нещо важно, се обърна към мен: – Наистина ли ще го закарат в Афганистан тоя?
– Не знам – отвърнах с пълно безразличие в гласа. – Разбира се, че може да го закарат там. За разследване...
– Или за да го застрелят – припряно добави Али и се обърна към застиналия от ужас Йомер: – Защо ме гледаш така накриво? Да не би да е лъжа? В Америка ще им е трудно да те осъдят на смърт – човешки права, демокрации разни, но в Афганистан ще те съдят три дни и ще ти теглят куршума...
– Не съм го убил аз – отчаяно ме гледаше младежът, с широко отворени очи и трепереща рядка брадица. – Мюсюлманите никого не убиват...
– Естествено, то се знае, ами тоя джихад срещу неверниците, а?
– Вие не разбирате... има го дори и в свещения Коран – каза той и продължи, като видя интереса в погледите ни: – В сурата „Ал Маида“ се казва: „...който убие човек не за човек или заради покварата му по земята, той сякаш е убил всички хора. А който спаси човек, той сякаш е спасил всички хора“128. Затова и аз никого не мога да убия...
128 Сура „Трапезата“ („Ал Маида“), аят 32. Превод проф. Цветан Теофанов. – Б. пр.
– Добре, ами защо отиде в Афганистан тогава? – моментално го попита Али. – На туризъм ли? Доколкото знам, няма чак толкова интересни неща за разглеждане в тая бедна страна...
– Отидох, за да разбера... Да науча, да видя.
– Естествено, там, в Афганистан, са най-великите медицински университети на света! – подигравателно вметна пак Али. – Но веднага стана сериозен. – Ти си знаеш, Йомер. Ако продължаваш с лъжите си, ще ги разправяш вече не на нас, а на оня Алвин от американското консулство.
Младият заподозрян умолително обърна очи към мен.
– Повярвайте ми, господин главен инспектор, аз не съм го убил оня американец.
Опитах се да му говоря с разбиране и съжаление, като приятел, като по-възрастен и добронамерен член на семейството му.
– Няма смисъл да отричаш, Йомер... Американците те следят отпреди две години. Следили са те дори като си бил в затвора. Причината да не те поискат преди две години е, че им е трябвало да установят връзките на организацията ти. На нас не ни казаха, но доста неща са събрали за теб. За другарите ти в организацията, за братята ти, разбира се – и за Ефсун...
Направо подскочи от мястото си, още по-ужасèн.
– Ефсун ли? Тя няма никаква връзка с тези неща... – За пръв път в погледа му се четеше безизходица. – Ефсун няма нищо общо с това, благодарение на нея се отървах – изрече бързо той и млъкна, усещайки се, че е направил грешка, но вече беше късно.
– Отървал си се – повтори Али, слагайки ръцете си на масата пред него. – Я сега да ни разкажеш, Йомер, от какво и от кого си се отървал?
– От никого не съм се отървавал... Значи, Ефсун ме промени... направи ме човек, искам да кажа...
– Не лъжи! – викна Али. – Нали казваш, че си мюсюлманин? Не ти подхожда.
– Мюсюлманин съм, кълна се! Не съм убил нито чичо Мукаддер, нито американския майор...
Думите му ни най-малко не впечатлиха нашия Али и той щеше отново да го сграбчи за яката, ако не го бях спрял.
– Остави, Али! Нищо не можем да направим, като не иска да му помогнем! – рекох аз и уж се приготвих да стана от мястото си.
Йомер се беше вторачил с хлътналите си в орбитите уплашени очи и с тревога следеше всяко мое движение.
– В такъв случай Аллах да му е на помощ! – продължих аз, изправяйки се на крака, и заповядах на помощника ми, който не схващаше какво се очаква от него: – Върни го в ареста при братята му.
Преди да хване уплашения до смърт Йомер за лакътя, Али се обърна да ме попита, уж че беше забравил нещо важно:
– Ама нали Алвин искаше да го затворим сам и изрично нареди да не му позволяваме да говори с никого?
Престорих се на адски ядосан.
– Това вече е прекалено! Да ни оставят поне това – ние да решаваме къде да държим заподозрените!
Али сведе глава, уж засрамен от думите ми.
– Прав сте, началник, както кажете, тогава ще го заведа при братята му. Хайде, Йомер, да вървим! – каза той, хващайки за лакътя притеснения до смърт и треперещ като лист нещастен младеж, уж готвейки се да го отведе в арестантската килия.