– Чакайте, чакайте малко! Моля ви, господин инспектор, чакайте!
– Виж какво, Йомер, ако ще ни разиграваш...
Примигна отново срещу силната светлина, пронизваща очите му.
– Ще ви разкажа, всичко ще ви разкажа, ако ми помогнете – удари го на пазарлък той.
Погледнах го, уж много учуден от думите му.
– Всичко, значи, а? Нали нищо не криеше от нас?
В очите му се появи изражение, средно между усмивката и извинението.
– Никого не съм убил, господин главен инспектор. Но съм бил в Афганистан, признавам, отрекох, защото се уплаших. И излъгах... Но и американците лъжат, нито съм член на „Ал Кайда“, нито съм талибан. Вярно, че исках да стана... в името на исляма... – Спря и погледна към Али, преди да продължи: – Грешно съм разбрал Свещената книга, затова исках да хвана оръжието. Защото в 35-и аят на сурата „Трапезата“ се казва: „О, вярващи, бойте се от Аллах и търсете приближаване към Него, и се борете по Неговия път, за да сполучите!“. Понеже съм невеж, погрешно съм изтълкувал този аят и съм сбъркал, но Аллах изгаси гнева ми и събуди милостта ми, върза ръцете ми и слава на Аллаха, че не убих никого...
– Чакай, чакай! – спрях го аз, сядайки отново на стола, от който само преди миг се бях надигнал. – Не бързай... Разкажи от началото, но всичко, до най-малката подробност – всичко искаме да знаем. Ако ни излъжеш... мисли му! – размахах пръст пред лицето му аз.
Отново преглътна няколко пъти.
– Не, няма да лъжа... вече няма да лъжа...
Гърлото му беше пресъхнало и му беше трудно да говори.
Напълних една чаша с вода от пластмасовата бутилка пред мен и му я подадох.
– Благодаря, господин главен инспектор!
На един дъх изпи прозрачната течност.
– Искаш ли още?
– Не – отвърна той, поставяйки чашата обратно на масата. – Аллах да ви благослови!
Не бъди зъл, а бъди скромен и добър раб Божи
– В Прощалната си проповед129 пратеникът на Аллах, светлината на света, пророкът Мохамед е заповядал: „Не вършете зло никому и не се подчинявайте на злото на другите“.
129 Хутба-и Веда, или Прощалната проповед на Мохамед, е известен религиозен текст в исляма. Преди да умре, пророкът направил прощално поклонение в светите места. Там той произнесъл знаменитата си проповед, на която присъствали 114 000 души. Въведението на проповедта (хутба) е: „О, хора, чуйте добре думите ми! Не знам, може би след тази година от живота ми не ще ви срещна никога повече на това място!...“. – Б. пр.
Докато говореше, черните му като въглени очи се навлажниха, рядката му брада потреперваше от вълнение. Али обаче стоеше невъзмутим с ръце, скръстени на гърдите, и равнодушно слушаше леещите се от устата на заподозрения слова. Дали от умора, дали от отегчение, реши да не стърчи повече прав и се отпусна на стола отляво до мен. Но не откъсваше погледа си на хищна птица от задържания младеж. Йомер, усещайки цялата неприязън на Али и осъзнавайки, че той никак не го харесва, гледаше само в мен, докато говореше.
– Макар че злото вилнее по земята, господин главен инспектор. Вземете Босна, Афганистан, Ирак – навсякъде се пролива мюсюлманска кръв...
– Туй го знаем – прекъсна го Али, отпускайки ръцете си. – Ти на нас ни кажи защо беше в Афганистан...
– Ще ви разкажа, но без да знаете всичко това...
Нашата луда глава се готвеше да го отреже най-безцеремонно, затова го изпреварих:
– Чакай, Али, нека обясни...
Помощникът ми се смръщи недоволно, но намесата ми имаше добър резултат.
– Няма да крия от вас, че израснах в организацията, в ордена – веднага се върна към показанията си Йомер. – Баща ми беше свързан с Куддуси Зенбар ходжа, но самия него никога не съм го виждал, починал, като съм бил малък. Влиянието му върху баща ми обаче продължи и след смъртта му. И петимата си синове възпита според правилата на исляма и направи всичко възможно, за да бъдем добри мюсюлмани. Накара ни да обичаме и Корана, и намаза, и постите. По време на Рамазана ни водеше или в джамията „Сюлейманийе“, или в „Султанахмед“, или в „Султан Еюб“, където четяха най-добрите проповедници, защото искаше да се учим от тях. И самият той беше добър мюсюлманин. Спазваше всичките правила на религията ни. Но когато мюсюлманите по света страдат, достатъчно ли е само да спазваш петте стълба на исляма130 и шестте правила на вярата131? Да участваш в молитви до посред нощите? Когато нашите братя по вяра биваха убивани заради вярата си?... Правилно ли беше ние само да правим намаз, да спазваме обичаите и да говеем, докато те умираха? Тези мисли започнаха да изгарят ума ми, като главня в огън. В университета се срещнах с Максуд, който беше от същия тарикат132 като баща ми. Той беше два курса преди мен. И той беше вярващ мюсюлманин, но имаше доста по-различни идеи от тези на баща ми, а и на неговия баща. Не беше като тях – спокоен, тих, живеещ в своя си мир. А вярваше, че само ислямът може да спаси света. Затова всички мюсюлмани в света трябваше да се вдигнат на джихад. В това вярваше Максуд. „Ако ние не извършим джихада, неверниците ще изтрият мюсюлманството от лицето на земята“, казваше той. И че християните и евреите в Америка ще се обединят и ще започнат война срещу исляма. Няма да забравя, след една петъчна молитва в „Сюлейманийе“ седяхме между украсените й с аятите от Корана стени и Максуд, сочейки ни кубето на този величествен храм, каза: „Сбъдна се заветът на дедите ни. Светът беше принуден да приеме исляма, който остави безсмъртни произведения на човечеството. Но ние сега се задоволяваме да се крием между стените на тези свещени храмове и да се молим. Макар че най-важният ни религиозен дълг е да се съпротивляваме на злото и тиранията“. Аз тутакси му припомних думите на светия пророк Мохамед, когото бе цитирал преди малко: „Нали каза, че нашият свещен пророк е наредил: „Не причинявайте зло никому, за да не може никой да ви причини зло и на вас“.“ Максуд се наведе и ме погледна в очите. „Нали и аз казвам същото, което ни е заповядал и той: „Не се пречупвайте пред злото“. Не е зло да се бориш със злото.“