Най-сетне мигът настъпи. Американците бяха направили засада на седемдесет и трима мюсюлмански бойци от съпротивата близо до Кабул и макар някои от тях да се бяха предали, не бяха оставили нито един жив, бяха разстреляли всички. А ние за отмъщение щяхме да екзекутираме майора. Освен мен имаше още шестима екзекутори. Четирима го държаха за ръцете и краката, а двама щяха да държат главата му. А аз трябваше да го убия.
В този миг двамата с Али слушахме Йомер безмълвно и сякаш самите ние се намирахме в онази пещера.
– Още щом влязохме в пещерата, където го държахме, човечецът разбра какво се случва. Молеше ни се панически, отчаяно, вече само на английски, разказваше колко добре се е държал със съседите си мюсюлмани във „Форт Худ“139, в Тексас. Но молбите му бяха напразни. Това беше война, а той беше войник, на война никой не гледа дали си млад, или стар. Или поне аз така си мислех, докато гледах майора в очите. Първо четиримата муджахидини се приближиха към него и не след дълго го задържаха неподвижен, той се съпротивляваше, разбира се, но те бяха много силни, бяха го сграбчили за краката и ръцете и не му позволяваха да помръдне. Другите двама хванаха главата му. Сега беше мой ред. Бавно се приближих към него с широк остър нож в ръка. Докато вървях към масата, върху която го бяха проснали, муджахидините повтаряха: „Аллах е велик!“. Без да викат, но на достатъчно висок глас, за да се заглушат молбите на майора. Бях доволен, понеже те ме изнервяха. Щом стигнах до масата, единият от двамата муджахидини, които го държаха за главата, отстъпи надясно, за да ми освободи място. Те си вършеха отлично работата и вече можех да виждам тялото на майора върху масата. Вените на мускулестия му врат, който трябваше да прережа, от уплахата му тупкаха като сърце. Аз само трябваше да прекарам ножа си през гърлото му. Така както го правех с животните за курбана... но не можах да го направя, погледът ми първо се заби в луничките по лицето му. Като петънцата по зряла кайсия. Пръснати по бузите му, потрепваха неволно с мускулите на лицето му. Опитах се да се престоря, че не забелязвам това, и се приближих. Тъкмо да прекарам острия нож през гърлото на майора, и погледът ми срещна сивите му молещи за пощада очи. Две пепелносиви сфери, изпълнени с ужас. В тях се гонеха две дечица, две невръстни момиченца, две невинни създания, които безгрижно играеха в градината на хиляди километри от тук, неподозиращи за смъртта на баща си, горкичките... Помъчих се да отбягна погледа му, да овладея ръката си, която не ми се подчиняваше... Уви, напразно! Не можех да се откъсна от очите на мъжа, нито да прережа гърлото му с ножа в ръката ми. Муджахидините екзекутори се опитваха да ме насърчат и викаха: „Хайде, давай, в името на Аллаха! За джихада! За невинните жертви!“. Напразно – сякаш някаква висша сила отгоре ме беше парализирала и не можех по никакъв начин да накарам ножа в ръката ми да помръдне дори на милиметър. Осъзнах, че няма да стане, че аз няма да мога да свърша тази работа, и под смаяните погледи на шестимата муджахидини захвърлих ножа и побягнах извън пещерата. Засрамен до смърт, хукнах, разплакан, навън. Спря ме Максуд. Прегръщах го и ридаех, без да го пусна, чак докато се поуспокоих. После му разказах какво се беше случило. Мислех, че ще ми се подиграва, че ще ме нахока и нагруби, но не направи нито едното, нито другото. Спокойно ме изслуша до края и само рече: „Още не си готов“. В гласа му нямаше разочарование, нито подигравка към мен: „Рано сме те довели тук“.
139 Военна база. – Б. пр.
След това се отдалечи. Три дни никой не дойде при мен. Никой не ме заговори, макар муджахидините да бяха много сърдечни хора и да се отнасяха с особена симпатия към турците. Преди тази случка се държаха с мен изключително приятелски и доброжелателно, като близки роднини. Споделяха с мен храната си, облеклото, куршумите, с една дума, всичко, което беше нужно в планината, за да оцелее човек. Но аз ги бях разочаровал. Вече в техните очи не бях боец в името на Аллах, а жалък страхливец. Три дни обикалях сам под огромното небе на Афганистан, три дни самотно чаках в най-отдалечения и тих ъгъл на пещерата сред острите планински върхове. Сетне ме извика един от командирите, пакистанец, и ми каза, че най-добре за всички ще е да се върна в Турция. Да си призная, зарадвах се, като чух думите му. Защото повече нямаше да мога да живея сред тия хора. Всеки щеше да ме гледа със страх. Вече не ще можех да се храня с тях, да спя заедно с тях, и най-важното – да участвам в боевете заедно с тях, защото никой вече нямаше да ми има доверие. Затова и не възразих на това предложение...
– А майорът? – прошепна Али. Веселите нотки напълно бяха изчезнали в гласа му. – Какво се случи с него?