– Убиха го... Това, което аз не можах да направя, го свършил един от афганистанците. Бил загубил тримата си синове и възрастната си майка в една от американските бомбардировки... Три дни след това американците открили пещерата, в която се укриваха муджахидините, и изгорили с напалм всичко, което имало вътре – хора, животни, предмети, всичко!
С Али всеки ден се сблъсквахме с убийства. Умопомрачително жестоки, немислими. Диви и свирепи, за хиляден път доказващи лудостта на човечеството. В някакъв смисъл живеехме между мъртъвци, но разказаното ни разтърси и двамата. Известно време мълчахме, без да сме в състояние да кажем каквото и да било.
– Много се зарадвах, че се връщам у дома – подхвана отново Йомер. – Но още от първия момент, в който стъпих на турска земя, отново ме обхвана чувството за срам, като някаква прилепчива воня в душата ми. Сринах се от огромното си чувство за вина. Нищо не можеше да я премахне – нито ареста ми още на границата, нито разпитите, нито боят, който изядох в полицията, нищо не намали това ми чувство за вина. Чак докато не срещнах Ефсун, чак докато чрез нея не открих тасаввуфа140. Защото Ефсун ми припомни думите на пророка: „По-добре да бъдеш страдащ раб божий, отколкото жесток негов раб“. Защото Ефсун ме накара да разбера, че вярата не е насилие, а е любов. Благодарение на нея разбрах, че ислямът е мир и че да си мюсюлманин, означава да си предан и покорен.
140 Тасаввуфът (или както често е наричан – суфизмът) е духовно учение и практика в исляма. Според мюсюлманите пътят за усъвършенстване на духовния свят на всеки човек е посочен от пророка Мохамед и изразен в един от аятите в Корана. Същевременно тасаввуфът е логически завършек на духовните дирения на мюсюлманина, ирационално знание и път към непрестанното духовно усъвършенстване, безкористното и предано служене на Бога. Пътят на духовната практика също така не позволява на религията да се превърне в нещо закостеняло, в механично изпълнение на обреди и обичаи. – Б. пр.
Замълча и погледна първо Али, след това впери поглед в мен и завърши разказа си:
– По тази причина нито аз, нито Ефсун можем да убием някого. Нито Тед Нелсън, който ни е враг, нито покойния чичо Мукаддер. Защото ние сме избрали да бъдем не убийци, а жертви. Защото нашите врагове не са лошите хора, а самото зло. Нашите врагове не са хората, извършили жестокост, а самата жестокост. А вярата, която се подхранва от жестокостта, не е нашата вяра. Такава вяра ни е чужда, далечна, греховна. Защото в 22-рия аят на сурата „Ал Гашия“ е наредено: „Не си над тях да властваш“141. Ти си само съветник. И правото да отнема живот не принадлежи на човека, а на неговият създател, Аллах“142.
141 88-а глава на Корана. „Ал Гашия“. „Всепокриващият ден“. Превод проф. Цветан Теофанов. – Б. пр.
142 Този текст не се съдържа в 22-рия аят на 88-а сура, вероятно е от друго място или интерпретация на самия литературен герой. – Б. пр.
Може би доказателствата се крият в локвата кръв?
– Аллах имал правото да отнема живот! – кипеше от яд Али. Седеше на отсрещния край на масата и ядосано крещеше, сякаш се разтоварваше от непосилното за него мъчение да седи и мълчаливо да изслушва приказките на Йомер. – Това ми било суфизъм, не бил важен текстът на Корана, а неговото тълкувание. Ама как само лъже и маже!
Преди половин час бяхме отпратили Йомер в килията при братята му. На излизане от стаята за разпити той бе толкова напрегнат, колкото Али – разочарован. Младежът все още смяташе, че ще го предадем на агента на ЦРУ Алвин. Макар да не бях убеден във вината на Йомер, на този етап от разследването не можех нито да му кажа нещо, което да го поуспокои, нито да го пусна. Въпреки цялата му настойчивост се задоволих само с едно доста неясно изречение:
– Ще преразгледаме отново положението ти!
Но това предпазливо мое изказване не бе достатъчно за Али. Ако зависеше от него, направо трябваше да го унищожим този Йомер. Всъщност беше повече ядосан на мен, но не можеше да излее яда си на началството, затова все Йомер му беше в устата. Най-сетне не издържа и се обърна и към мен:
– Да не го бяхме връщали толкова лесно в килията, шефе! Сега си спинка сладко върху наровете. Трябваше също като Отдела за борба с тероризма да не го оставяме на мира, а го наврем в миша дупка там, в стаята за разпити. А ние си лафихме с него като в кафене... Даже не се уплаши, нещастникът му...
Примигнах няколко пъти с надеждата да облекча очите си, които вече пареха от безсъние.