Али изтълкува думите ми като един вид признание, че все още не съм изключил възможността Йомер да е убиецът, и на лицето му също се изписа задоволство. Но аз се направих, че не съм забелязал нищо, и продължих да говоря на Зейнеб:
– Сутринта събери един добър екип. Ако е нужно – вземи всички от лабораторията. Не искам никакви извинения! Сега най-важното за този случай е в ей тая папка. Ако някой възрази – запиши му името. Аз ще разговарям с него.
Зейнеб решително поклати глава.
– Не се безпокойте, господин началник! Ако в оня пикап има дори една капчица човешка кръв – непременно ще я открием!
– Не, Зейнеб, ти няма да търсиш никаква кръв. Това да го свърши специалният екип. Назначи някой да отговаря за него. Искам ти да си началникът и да бъдеш винаги до мен. Защото всеки момент може да настъпи ново развитие по случая.
– Разбирам, инспекторе! – отвърна тя със строга сериозност на хубавото си лице.
Помъчих се да се усмихна, забравяйки за паренето в очите и за все по-засилващата се болка в гърба ми.
– Добре! Хайде да вървим да дремнем малко. Батериите ми са на свършване вече. А и вие не изглеждате много добре. Трябва да починем, поне за няколко часа.
Али не изглеждаше доволен от предложението ми. Ако останеше на него, нямаше да чака никакво разрешение от прокуратурата, ами веднага щеше да пусне лаборантите да изследват пикапа. И самият той нямаше да стои със скръстени ръце, ами щеше да награби Йомер като хищна птица и да го разпитва, докато не се сдобие с някакви признания, които да ни свършат работа. Щеше да го направи на мармалад! Но дори да получеше недвусмислени показания, нямаше да са ни от полза. Не само че нямаше да са убедителни пред съда, но и доказателствата, които бихме намерили без разрешението на прокурора, нямаше да са валидни на делото. И още по-лошо – ако направим такава грешка, след толкова много труд и усилия, щяхме да се върнем в самото начало на разследването, там, откъдето бяхме тръгнали. И то като лоши полицаи. Затова, без да ме е грижа изобщо какво ще си помисли Али, се протегнах към закачалката, но Зейнеб отново подхвана темата.
– Какви са тия показания? Кой ги е направил?
– Йомер! – рекох аз, обличайки сакото си. – Дълга история... Али ще ти разкаже, докато те кара у вас. – Гледах ги право в очите и със заплашителен тон им наредих: – И този път ви предупреждавам – да не стане като вчера вечерта! Направо си отивате у дома и се наспивате добре. Още много работа ни чака на сутринта.
Душевната рана никога не зараства напълно
Събуди ме слънчевият лъч, светнал право в лицето ми. Процеждаше се през прозореца, нежно докосвайки клепачите ми с невидимите си пръсти. Отворих очи. Да не би да съм се успал? Изправих се стреснато и погледнах часовника върху раклата. Не, не бях закъснял, все още беше само осем сутринта. Странно нещо, чувствах се изпълнен с енергия, макар да бях дремнал едва няколко часа. Как ли е гърбът ми? Леко се поизправих – да, болката веднага припомни за себе си. Но не беше толкова ужасяващо силна. Трябва да беше подействала кортизоновата паста, с която се бях намазал преди лягане. Изкъпах се, обръснах се и се почувствах още по-добре.
Излязох и първо се отбих в ресторанта на майстор Ариф. Да му благодаря за невероятната трапеза, която ни беше приготвил оная вечер с Евгения у дома, пък и да му платя. Но той с вечното си гостоприемство не ми позволи да тръгна и ми сервира прекрасна закуска. Докато се хранех, пристигна бръснарят Айхан. Беше доста притеснен.
– Дядо Яни е починал – изрече той със сълзи в очите, които дори не се опитваше да скрие. – Намерили го у тях... Цяла седмица, как бил умрял, но никой не забелязал. Не остана нито комшулук, нито човещина в тоя шибан свят! Ще пукнем по домовете си, ще се вмиришем и никой няма и да разбере...
– Не говори така бе, Айхан! – сви вежди Ариф уста, изтривайки с ръка капките чай върху буйните си мустаци. – Тук пак сме си добре! Има някои квартали в Истанбул, където хората не знаят дори името на съседа си. Дядо Яни живееше сам и затова хората не са забелязали, че е умрял... Иначе нямаше да го оставят така трупът му да се разлага вкъщи...
Познавах дядо Яни. Преди да преместят корабостроителницата в Пендик, той имаше леярна в „Балат“. Играехме на топка в градината на попа точно до нея. Ожаднеехме ли – пиехме от неговата чешма в леярницата. Нито веднъж не ни се скара. Години наред влизахме и излизахме в работилницата му, но той нито веднъж не ни каза и думичка.
Дядо Яни не беше се женил. Приказваха, че бил хомосексуалист, но дали беше клюка, или истина – не се разбра.