– Светла му памет! – обадих се и аз, утешително докосвайки бръснаря Айхан по ръката. – Добър човек беше.
– Аллах да му дари покой! – прошепна и Ариф уста. – Беше много по-почтен от всички тия мошеници, дето се бият по гърдите, че са мюсюлмани. Мир на праха му!143
143 В оригинала е употребен изразът „Да е много пръстта над гроба му!“, който се използва още от османско време при смърт на немюсюлмани. – Б. пр.
Оставих ги да скърбят и да роптаят срещу нравите на времето и тръгнах към моята бричка. Тъкмо да отключа вратата, и над мен прозвуча един много познат глас:
– Добрутро! К’во правиш тука?
Обърнах се и видях Йекта. И той изглеждаше уморен, също като мен. Сигурно са продължили да пият с Демир и след като бяхме си тръгнали.
– Добро утро, Йекта! Отбих се да закуся при Ариф уста.
Кестенявите му вежди се надигнаха застрашително.
– Е, сега вече ти се обидих!
– Защо? За какво? Какво се е случило?
– От това какво повече да стане! Ние сме на две крачки, а ти закусваш при Ариф уста!
– Братко, едва снощи се разделихме! – усмихнах се аз и го тупнах по рамото.
Но сърдитото изражение не слизаше от лицето на Йекта.
– Да не ти писнахме? По-рано всеки ден бяхме заедно.
Всъщност това му недоволство ме зарадва – значи, все още ги беше грижа за мен!
– Не бе, нищо такова не съм казал! Не исках да ви притеснявам...
Моментално ме прекъсна:
– Щял да ни притеснява... само му гледай приказката! Извинението ти е по-лошо от вината...
Вече не знаех какво да кажа. Чаках да ме нахока, но моят стар приятел само се позасмя:
– Хвана се, а!
– Да бе, хванах се! Бог да те поживи!
Захилено посочи към колата ми:
– Хайде да вървим!
– Чакай малко! Къде ще ходим? Аз имам работа.
– Я зарежи тая работа! Ако закъснееш един час, няма да се свърши светът я! – Стана сериозен и продължи: – Аз невинаги се шегувам, Невзат! Наистина, защо не идваш сутрин да закусваме заедно? Аз и Демир сме двама самотници, ти също... Макар че вече имаш Евгения – многозначително произнесе той.
– Не затова бе, Йекта! Де да знам, не съм се сещал. Даже не знаех, че всяка сутрин се събирате на закуска.
Сега вече наистина изглеждаше сърдит.
– Не си питал, че да знаеш! Хайде, хайде, качвай се на колата! – продължи той и без да изчака отговора ми, ме потупа дружески по гърба, но уцели точно удареното ми място.
– Ох, чакай бе, Йекта!
– Какво има?
– Нищо особено, снощи яко ме праснаха по гърба точно там, където ме тупна!
– Извинявай, не знаех – засрами се този път той и загрижено ме изгледа. – Добре де, кога стана това? Като си тръгнахте от нас, минаваше полунощ?
– Призори стана...
– Призори ли? – погледна ме с любопитство Йекта. – И вечер ли си по служба?
– Какво да се прави? Такава ни е работата.
– Пак ли някое убийство?
– Какво друго? – въздъхнах аз. Ако тръгнех да му разказвам – щеше да ме изслуша, но нямах нищо хубаво за казване. – Карай да върви! Само кажи накъде отиваме.
– Как накъде? – наведе се над дясната врата на моята пенсионерка. – Към Демир!
Погледнах часовника си – беше девет без малко. Наистина трябваше да съм в управлението по това време. Но бях любопитен да разбера и впечатленията им от снощи – какво мислеха за Евгения моите приятели... То и без това Али и Зейнеб току-що започваха работа.
– Добре бе! Хайде да вървим! – отговорих му аз развълнувано, също както когато бягахме от училище, за да ритаме топка, с безгрижната безотговорност на един непослушен хлапак.
Демир беше ранобуден – ставаше преди зори. Работеше до обяд, след като се наобядваше, подремваше около час и после пак се захващаше за работа. Трябва да беше най-подреденият човек на земята. Не, не само защото имаше немско възпитание, такъв си беше още от малък. Книгите му бяха подвързани, тетрадките му – чистички, престилката му – винаги изгладена, якичката – колосана. Тези навици ги беше усвоил от майка си, покойната леля Атийе, която беше изключителна чистница. Жалко, че почина рано, повали я този проклет алцхаймер. Бащата на Демир, чичо Бюнямин, беше доста строг човек и приятелят ми му имаше страха. Когато майка му се разболя, баща му се грижеше до последния й дъх, без да губи надежда. Говореше с нея дори когато леля Атийе вече не помнеше нищо, не си пестеше думите и продължаваше да изразява обичта си. Демир обаче не изглеждаше много впечатлен от всичко, което преживяха по онова време. Не се срина нито когато майка му се разболя, нито се възхити от предаността на баща си, докато я гледаше. Наблюдаваше случващото се около него със странно безразличие. Но дали пък наистина чак толкова не му пукаше? Или просто искаше да изглежда, че е така? Никога не сподели това. Винаги си намираше някакво занимание. Нещо, което да го откъсва от проблемите – уроците в училището през учебната година или дюкяна на баща му в „Ункапанъ“, където работеше през ваканциите. Никога не се мотаеше ей така, без работа. Не хайлазуваше. Само когато беше с нас, се превръщаше от рано възмъжалото дете в безгрижен хлапак, забравил за всичко друго, свободен и жизнерадостен, без проблеми и отговорности. Или ритахме топката в градината на попа, или се къпехме в Босфора, по онова време все още незамърсен, както е сега. Веселите ни гласове звънтяха по всички улички и всички ъгли в „Балат“, без да секват, чак докато Демир не прекрачеше прага на къщата им. Дори си мислех, че заминаването му на учение в Германия беше някакво спасение за него – начин да излезе от строгата атмосфера на бащината къща, да си отвори вратите към един съвсем различен от домашния му свят. Но като се завърна след години, видях, че изобщо не се е променил, и разбрах, че съм се заблуждавал за него – какъвто си беше, такъв си и остана. Също като вълче, което никога не ще бъде напълно опитомено. Макар че бе опитал да се промени. По едно време чух, че бил заминал доброволец за Босна. По време на гражданската война, като лекар към ООН. „Защо замина?“, попитах го, като се срещнахме след това. „От невежество бе, Невзат!“, отвърна ми той къде на шега, къде на сериозно.