– Но все пак си заминал, за да правиш добро за хората! – възразих му аз тогава.
– Хора и доброта! – отвърна ми той с някаква неприязън в погледа. – Едното няма нищо общо с другото... – Дори поклати глава, все едно казваше: „Я зарежи това“. – Така да е, както казваш, че съм заминал, за да правя добро на хората... Но всъщност беше за мое добро. Когато бях в Германия... много ми беше писнало... Животът беше започнал да ми се струва безсмислен. И си помислих, че като съм близо до смъртта, ще започна да го ценя повече... живота.
Говореше за много важни неща, но с все същото равнодушно изражение на лицето си.
– Е, и успя ли да научиш цената на живота? – настоях аз. – Какъв е смисълът на живота? Успя ли да разбереш това?
Усмихна се накриво.
– Няма такова нещо... Животът няма някакъв универсален смисъл, както твърдят религиите или идеологиите. Според мен само отделният човек, отделната личност може да осмисли живота, да му придаде някакъв смисъл...
Нищо не разбрах от казаното и Демир забеляза това.
– Карай да върви, Невзат! Туй са сложни неща... Объркана работа... Философите хиляди години размишляват върху това и пак не са достигнали доникъде...
Ето такъв си беше Демир, никога не разкриваше истинските си чувства и мисли. Дали защото ги смяташе за много ценни, или обратното? И това не успях да разбера – до ден днешен!
Като се замисля, двамата с Йекта вече доста бяха започнали да си приличат. Казвам вече, понеже докато имаше Хандан и сина си, Йекта беше по-различен. Както каза Демир, животът има свой смисъл за всеки отделен човек. Но след загубата на семейството му Йекта започна все повече да заприличва на Демир. Сигурно затова се бяха събрали след толкова години, въпреки всичко, което се беше случило помежду им.
Паркирах моята бричка пред „Двореца Балат“ и още щом влязохме в градината, зърнахме Демир да приготвя закуската на същата маса в беседката под сянката на дивите кестени, където снощи бяхме яли и пили. Йекта му подвикна отдалече:
– Я виж кого ти водя!
Като ме видя – и се шашна!
– Сигурно много си се затъжил за мен, откога не сме се виждали! – пошегувах се аз.
Радостна усмивка смени смаяното му изражение.
– И всеки ден да те виждам, пак ще ми е мъчно за теб, Невзат! – каза той с голяма топлота в гласа. – Всъщност ти май много не тъгуваш за нас... Ако не бяха тези случайни срещи...
– Абе нали снощи бяхме заедно?
– Да, бяхме, но благодарение на Евгения. Не ме гледай накриво, Невзат, истината ти казвам. Нали така, Йекта? Да ни е потърсил някога тоя хаймана?
– Ако ни беше потърсил, щях ли така да го докарам за ръчичка?
– Ама ми се накарахте бе! – уж се поразсърдих аз. – А вие да не би често да ме търсите?
– Търсим те! Колко пъти те викахме за риба, и всеки път ни отказваше!
Така си беше! Много пъти ме бяха канили да ходим на риба, при това не в последния момент, ами поне седмица по-рано... И всеки път уж имах намерение да отида с тях, но все нещо се случваше и не можех. По онова време Йекта и Демир много-много не ми се сърдеха. Или пък аз не съм разбрал добре реакцията им? Сега за пръв път толкова недвусмислено ми натякнаха за това. Най-странното е, че това ми харесваше – може би грешах за приятелите си? Може никога да не са ме изолирали, а аз само така да съм си мислел? Май Евгения беше права, че може би аз съм стоял все настрана от тях? Истина беше. Не си спомням да съм положил и най-малкото усилие да се видя с тях, да се срещнем, да бъдем заедно. А пък ги обвинявах, че не ме чувствали вече толкова близък. Откъдето и да го погледнех – не съм бил прав. За да се измъкна от ситуацията, взех да се оправдавам с работата си: