– Абе не е така, нали знаете каква ми е професията... Няма ден, няма нощ... Не е лесно да си полицай.
Оправданието ми свърши работа.
– Не се притеснявай, ела тук, настанявай се!
Демир ми посочи стола, обърнат към кестена, и ме подкани да седна.
Докато сядах, продължих да се оправдавам:
– Аз наистина исках да съм заедно с вас, но работата ми е такава, че не се знае кога и какво ще стане... Три дни подред се занимаваме нонстоп с едни убийци. Знаете как е, даже и снощи, колкото и да се мъчих, пак не успях да дойда навреме, пак закъснях.
– За този труп, за който съобщиха по телевизията, че е намерен в „Чемберлиташ“, ли става дума?
– И това също, но има и други убийства... Мръсна работа, но има и интересни, и любопитни моменти. Например запознах се с директорката на музея „Топкапъ“. И толкова чудновати неща научих от нея за историята на Истанбул... но както и да е. Нали виждате колко ми е натоварено и напрегнато ежедневието...
Мислех си, че най-сетне ще ме оставят на мира, но този път Йекта ме подхвана:
– Ясно, братко, че си обичаш работата и много си запален по нея. Но ще ме прощаваш – само приказваш колко е трудно, а не се пенсионираш, въпреки че стотици пъти са били несправедливи с теб. Ако бях на твое място – отдавна да съм си подал оставката.
– Не е така бе...
– Така е, Невзат! Приеми го! Обичаш си работата – така си е!
Прав беше – обичах я тая професия. Не знам по каква причина и защо – но не можех да се откажа от занаята си. Може би защото по света имаше толкова много болка, може би защото в тази страна нямаше никакво правосъдие, може би защото се чувствах по-добре, ако успеех да разреша случаите и да заловя убийците. Или пък не можех да си оставя професията просто защото не умеех да правя нищо друго. Каквато и да беше причината, да, вярно беше – обичах да разкривам убийства и да се занимавам с разгадаването на престъпления.
Демир и той се впусна да ме критикува, набрал смелост от упреците на Йекта, и укорително рече:
– А и сигурно нямаш голяма нужда от нас, изглеждаше си много щастлив с Евгения снощи.
– Щастлив ли? Не бе... Умирах от умора, братко.... Спя само по два часа нощем ...
– Хайде де, устата ти стигна чак до ушите от усмивки – не се отказваше той. – Ти остави сега тия приказки, ами ни разкажи повечко за Евгения.
Да му се не види, паднах им в ръчичките! И няма отърване!
– Нали ви разказах вече! А и в събота ще ви очаква в „Татавла“. Ще я опознаете още по-добре.
– Вярно бе – рече Йекта. – Тя наистина ни покани, ама...
Не се осмеляваше да довърши думите си и да каже „...ама дали искрено ни покани, или ей така просто“.
– Ако не дойдете – много ще ви се обиди! Евгения си е такава, каквато изглежда. Говори онова, което мисли и чувства. Хареса ви. Иначе нямаше да ви покани.
– Ще отидем, ще отидем – побърза да ме успокои Демир. – Късметлия си ти! Евгения има вид много свястна жена.
– Така е – съгласих се аз.
Повече не можех да говоря, когато все още споменът за жените, които бяхме изгубили, живееше между нас. И двамата ме гледаха с обич и доброжелателство, но не ми завиждаха. Може би тяхната болка бе по-смислена, по-удовлетворяваща от моето щастие.
– Защо не се ожените? Щом е толкова добра. А е и красива.
– И влюбена в теб – не се сдържа да вметне Йекта.
Дразнеха ли ме? Не, и двамата бяха истински сърдечни. Дори някаква тъга се изписа върху лицата им. Макар да не споменаха, но явно и двамата се бяха сетили за Хандан. Малко се позасрамих, че Евгения е любимата, която те нямаха след Хандан. Не беше чувство на срам, а по-скоро този факт ме накара да се почувствам някак си неудобно, осъзнавайки, че всъщност аз се бях отдалечил от тях. И сигурно Евгения беше права, като казваше, че това се е случило от момента, в който и двамата са се влюбили в Хандан.
– И ти си влюбен в нея, нали?
Какво толкова се беше запънал Демир на тази тема? Но не – в гласа му нямаше и нотка ирония. Те наистина не се държаха отчуждено, но се бяха учудили, че човек може да обича втори път, и сигурно искаха да разберат как се случва това.
– Не знам, Демир... Всъщност дори не си спомням много добре какво чувство е любовта.
Усмивките им угаснаха. Някакво напрежение изпълни въздуха. Нещо в мен ми подсказваше да не говоря повече на тази тема, за да не ги натъжа, но не можах да се сдържа и продължих да им разказвам: