– Заповядайте, какво ще обичате? – попита сдържано тя, след като разбра кои сме.
Погледът на кехлибарените й очи сякаш ни питаше: „Защо ме безпокоите?“. Косите й сега не бяха къси, както на снимката, а се спускаха по раменете й. Беше също толкова красива, както и преди. Дори може би сега бе още по-привлекателна заради обхваналото я безпокойство.
– Малко е дълго за обяснение, да поговорим вътре – започнах аз.
– Извинете, но трябваше да ми съобщите по-рано за идването си – отвърна тя, преценявайки ни с поглед и свивайки тънките си вежди. – Аз работя и е цяло чудо, че сега съм си вкъщи. Всеки ден трябва да съм в музея.
Принципно беше права, но когато ставаше въпрос за разследване на престъпление, можеш ли да искаш предварителна среща със свидетелите или заподозрените? Просто е немислимо!
– И ние сме заети, госпожо! И нямаме време да си уговаряме предварително срещите – отвърнах й аз с възможно най-авторитетния си тон, в който да проличи цялата сериозност на работата ни.
Мислех си, че ще се ядоса на думите ми, но тъкмо обратното, в очите й се появи някакво приятелско излъчване.
– Откъде ви познавам?
Значи, имаше силна памет!
– Преди две години идвах в двореца „Топкапъ“ да разследвам един случай. Някакъв човек от охраната беше паднал от стената. Усъмнихме се, че е престъпление. След това се разбра, че е нещастен случай.
– Шинаси! – тъжно поклати глава тя. – Имаше две деца, горкичкият! Голямо нещастие!
Отдръпна се назад и ни покани да влезем вътре.
– Заповядайте, заповядайте, Невзат бей! – Стори ми се, че се поусмихна дори. – Нали бяхте Невзат? Инспектор Невзат?
Май ледовете помежду ни бяха започнали да се топят.
– Моите поздравления, Лейля ханъм! Смятах, че няма да си спомните.
Минахме през тесния коридор и се озовахме по средата на обления в светлина хол. Под проникващите през просторните прозорци слънчеви лъчи кехлибарените й очи и кестенявите коси засветиха в топлите оттенъци на дъхав мед.
– Като работиш в толкова огромен музей, трябва да имаш и отлична памет! Толкова много детайли трябва да помниш, че... Както и да е. А вие сте? – обърна се тя въпросително към красивия ми заместник.
– Али – неохотно отвърна моят малко грубоватичък колега. – Инспектор Али!
Дори не й подаде ръка.
Но и Лейля не обърна кой знае какво внимание на грубостта му.
– Здравейте! – кратко каза тя и посочи бежовия диван с две амфори от двете му страни: – Моля, заповядайте да седнете!
Седнахме. Пред нас се виждаше оловният купол на джамията.
– „Кючук Ая София“! – тихичко каза Лейля, виждайки, че не мога да откъсна очите си от гледката през огромния прозорец. – Много стар паметник е, отпреди повече от хиляда и петстотин години!
Али не разбра и попита отново, сочейки към блестящото под слънцето кубе:
– Това тук джамия ли е, църква ли е?
– Всъщност е построено като църква от император Юстиниан, който е благоустроил града – това е храмът на светите Сергий и Вакх. Има и една интересна легенда за нея. Юстиниан искал да убие предишния император Анастасий, когото смятал за свой враг, но една нощ в съня му се явили светците Сергий и Вакх и му казали, че страховете му са напразни, и го посъветвали да се откаже от планираното покушение. Юстиниан разбрал, че ще извърши грешка, и се отказал да убива императора. От благодарност, че са го предупредили, им изградил и църква. През османско време тя била превърната в джамия и понеже приличала на „Ая София“, нарекли я „Кючук Ая София“.
Тези сведения за джамията бях запомнил още от чичо ми Мюниб, разказваше ми ги, като бях малък. Но не издадох досадата си.
– Хубава легенда. Сигурно е интересно да живееш срещу подобен храм.
На лицето й се появи иронично изражение.
– В началото гласът на мюеззина беше ужасяващ. По пет пъти на ден убиваше и езана13, и нас! Слава богу, не го държаха дълго. Сегашният Шакир ефенди има възхитителен глас, създаден сякаш тъкмо за този древен храм. – Все още не беше седнала, но като не видя реакция от наша страна, стори й се, че говори празни приказки, и тутакси стана сериозна: – Та с какво мога да съм ви полезна?
13 Призив за молитва. – Б. пр.
– Защо не седнете? – обърнах се към нея с цялото си внимание. – По-добре ще е да не стоите права.
– Защо? Какво е станало?
– Недждет Денизел... Бившият ви съпруг...
Присви очи, изглеждаше, че се притесни.
– Да, кажете, какво му се е случило на Недждет?