– И това ще направим, но не сега. Трябва пак да идем до „Саматия“. До къщата на първата жертва – Недждет Денизел. Лейля Баркън говореше за някаква негова нумизматична колекция. Да видим дали е още в къщата му, или някой я е взел? Това трябва да разберем.
– Значи, искате да кажете, че убийците са донесли монетите?
– Възможно е, Зейнеб. Тези монети не се продават така лесно на пазара. Убийците трябва да са ги откраднали или от някоя колекция, или от някой музей. Казвам „може да са ги откраднали“, защото не ми изглеждат толкова глупави, че да използват официално продаваните монети, и така да се издадат лесно. Трябва добре да претърсим оная къща. Всичко започна със смъртта на Недждет и първата нишка трябва да е в неговия дом.
Не успях да довърша, защото телефонът в стаята ми зазвъня лудо.
– Търсената от нас следа трябва да е в тази къща – изговорих набързо, докато вдигах слушалката.
– Каква следа? – попита гласът от телефона. – Къде си, Невзат? Не ти ли казаха, че те чакам?
Беше директорът Мюмтаз. Беше се ядосал, че закъснявам, и сега викаше с цяло гърло.
– Случи се нещо спешно! Трябва да изпратя колегите си да свършат една работа. Веднага след това идвам.
– Добре, но не закъснявай! Директорът по сигурността, валията, всички непрекъснато ме търсят. Това, третото убийство, Невзат, направо взриви медиите! Трябва да им дам някаква информация на хората.
Ако го оставех да продължи, щеше да ме разкъса на парченца.
– Разбрано, господин директор! След пет минути съм при вас! – отвърнах с най-подходящия за случая тон.
Обърнах се към моите сътрудници и им наредих:
– Вие тръгвайте! Веднага! Да, двамата заедно! Аз ще говоря с директора и идвам. Зейнеб, искам много внимателно да претърсите къщата за отпечатъци. Колкото апаратура има – вземай я всичката. Али, трябва да намерим тая колекция! Ако се налага – обърни всичко с краката нагоре!
– Както заповядате, шефе!
Изгледах и двамата.
– Хайде, младежи, да ви видя сега! И намерете поне един отпечатък, поне едно доказателство, поне една следа или някакъв знак, който да ни отведе до убийците! Иначе тия сбърканяци ще продължат да проливат кръв! Няма да се бавя, малко по-късно и аз ще дойда до къщата на Недждет!
Да не би логото ви да е крал Визас?
Чух изстрелите още щом влязох в тясната уличка, където беше къщата на Недждет. Бяха минали два часа откато бях изпратил Али и Зейнеб и бях отишъл в кабинета на директора Мюмтаз. Натиснах газта на вехторетината си, съжалявайки, че ги бях изпратил сами. Все някога щях да му обясня всичко за случая на Мюмтаз. А той очакваше да чуе от мен най-вече за залавянето на убийците, а не подробностите по разследването. То какво ли можех да му кажа сега, освен да го успокоя, замазвайки положението оттук-оттам? Разказах му възможно най-реалистично всичко, което се беше случило от момента, в който открихме трупа на първата жертва Недждет Денизел на Сарайбурну, до снощния разпит на Йомер Екинли, добавяйки по-голяма доза нотки на отчаяние към картината. Не за друго, а защото исках да приеме случая ни като приоритетен и да осигури нужната ни подкрепа. А и не исках да го обнадеждавам с лъжлив оптимизъм. Направех ли го – после нямаше отърване, през ден щеше да ме вика и да ме тормози защо случаят още не е разрешен. Макар че имах къде-къде по-важна работа от това, да му докладвам. Може би точно в този момент да бях застрашил живота на Али и Зейнеб. Мюмтаз беше честен ръководител, но в същото време и най-бавният човек на земята. Разтегляше приказката до безкрай и все не можеше да стигне до същността. Разговорът ни нямаше да продължи и десетина минути, ако не бяха чайовете, кафетата, които ми отнеха час и половина, докато най-сетне успея да се измъкна от кабинета му.
Докато стигна до къщата, щях да умра от притеснение, но се поуспокоих, след като с оръжие в ръка влетях в градината и видях там нашите – живи и здрави! Поуспокоих се при вида на следната гледка: някакъв едър мъжага лежеше на земята току до самата градинска врата с разкървавен нос, а Али, стъпил с десния си крак върху гърба му, го закопчаваше с белезниците отзад, докато при всяко вдишване от разбития на пихтия нос на проснатия гъста кръв се стичаше върху горната му устна. Погледът ми попадна на пистолета, затъкнат отдясно на колана на Али, който сигурно беше на поваления. Зейнеб държеше с две ръце беретата си, прицелвайки се в друг грамаден здравеняк, застинал в рамката на вратата. Тънка струйка кръв от веждата обагряше дясната страна на лицето му. Дали това беше дело на Али, или Зейнеб беше започнала първа? Лицето й просветна, щом ме видя.