Изглежда, най-сетне бяхме стигнали донякъде! Едва сдържайки радостта си, го попитах:
– Искаш да кажеш, старинни монети?
– Да, господин главен инспектор! – с облекчение каза той. – Монети. Това... от монетите, онова нещо... как беше? – мъчеше се да си припомни точната дума охранителят.
– Колекция от монети ли?
– Да, точно това, Господ да ви поживи! Точно това – колекцията. – Видя, че отново не се справя добре, и се усмихна някак си по детски: – Е, туй, дето го казахте бе, инспекторе.
Съддък също се намеси:
– Но щяхме да вземем и папагала. – Адем бей му го беше подарил на Недждет. Сега, като няма кой да го гледа, щеше да си умре от глад, та щяхме и него да приберем.
Феттах го изгледа строго, все едно му казваше: „Защо говориш, без да те питат?“.
Канарата със заешките зъби се засрами и наведе глава.
– Но дойдохме най-вече за да вземем монетите. Разбира се, бяхме нащрек, понеже Недждет бей беше убит. И затова отворихме вратата с извадени пистолети. За да се защитим. Не е лесна тая работа, душичката му е мила на всеки. А като влязохме – и видяхме инспекторите Али и Зейнеб. И като викна инспектор Али „Полиция!“ – ние побягнахме. За да не се сбием де.
– И още как побягнахте! – вметна Али с подигравка. – Като хрътки! – Погледна към едрия мъжага и се поправи: – Не, като камили!
– Ако не бяхте казали, че сте от полицията, нямаше да избягаме. Хукнахме, за да не се сбием с вас.
Веждите на Али подскочиха нагоре и Феттах, забелязвайки това, моментално се поправи:
– Значи, не ни разбирайте погрешно, нямаше да стреляме по вас. В никакъв случай! Може ли да сторим такова нещо? Избягахме, защото се уплашихме, че ще ни вземете за убийците и ще ни застреляте.
– Добре, а защо щяхте да вземете колекцията от монети на Недждет?
Първо не разбра въпроса ми и взе да заеква:
– К’во, к’во?
– Какво ви интересува вас монетната колекция на Недждет?
Той широко отвори тъмните си очи.
– Те не бяха монетите на Недждет, господин главен инспектор. А на Адем бей. Така, значи, ни каза на нас Ерджан. А на него така му е казал Адем бей...
Като видя, че и тримата го гледаме с празни погледи, разочаровано измърмори:
– А не са ли на Адем бей?
Али леко се приведе към Феттах, по лицето му нямаше гняв или отвращение, но имаше нещо по-страшно, някакъв неопределен израз, вдъхващ несигурност.
– Виж какво, Феттах ефенди, стига вече си ни разправял празни приказки, ами кажи сега къде е тази колекция от монети?
Значи, и нашите не са могли да я намерят.
– Не чу ли? – потупа го леко по рамото Али. – Къде са монетите, те питам?
Погледът на Феттах взе да скача по стените.
– Какво? – още по-високо попита Али. – Какво само зяпаш по стените?
– Ри... рисунките – запелтечи охранителят с красивите очи. – В рамките на картините са...
След миг мълчание Али се плесна по челото.
– Тюх да му се не види! Как не се сетихме за това бе? – Погледна ме засрамено. – Проверихме под самите гравюри, шефе, но не се сетихме, че монетите може да са в рамките...
Зейнеб сложи картината с джамията „Фатих“ на малката масичка. Рамката изглеждаше наистина доста по-дебела от обикновените. Повъртя я, но не можа да извади съдържанието й и се обърна към Феттах:
– Как се отваря това?
– Кажи бе! – подкани го Али, забелязал нерешителния поглед на охранителя, който премигна безпомощно няколко пъти и посочи с огромната си като гребло на рибарска лодка ръка към ъгъла на рамката:
– Оттам... От ъглите... Там има две копчета, като ги натиснете – и ключалката се отваря. Ерджан така ни каза.
Зейнеб провери с ръка.
– Така е! Има две копчета!
Натисна ги и се чуха две прещраквания. Зейнеб внимателно повдигна рамката на гравюрата и под нея се показа кутия, облечена с черно кадифе.
– Да, тука е!
Леко повдигна капака на кутията. Всички затаихме дъх, надявайки се да видим античните монети.
– Празна е! – разочаровано промълви Зейнеб. – Съвсем празна е! – Обърна я към нас. – Взели са абсолютно всичко!
Наистина тайното отделение, предназначено да скрие монетите, беше празно. Зейнеб се протегна към рамката на „Ая София“, която беше точно до свалената преди малко от нея гравюра на джамията „Фатих“. По същия начин намери тайника. Много жалко, но и тази кутия беше празна. За да сме сигурни, отворихме рамките и на седемте изображения и проверихме всичките тайници. Уви, там нямаше нито бронзови, нито железни, нито сребърни, нито златни монети. Кадифените кутии до една бяха празни!
Който и да сте, трябва да спазвате законите
След като не открихме нумизматичната колекция в дома на Недждет, подкарахме Феттах и Съддък към управлението. Обаче оставихме Зейнеб там, защото бяха открити доста различни отпечатъци. Тя трябваше да ги изследва, особено тези по рамките на гравюрите. Али пък щеше да се заеме с двамата охранители. Те наистина бяха искрени в показанията си, но казаното от тях трябваше да бъде и надлежно записано. Трябваше да се установи имаха ли разрешителни за оръжие и още по-същественото – имаха ли право да го носят извън работното си място? Възползвах се от неочакваната пауза и отидох да хапна нещо. На долния ъгъл на улицата, където беше управлението, Джавит уста Менгенлията предлагаше вкусни ястия – стар боб, пилаф, и след като заситих глада си при него, отново се запътих към кабинета си. Там намерих Али да ме чака. Дишаше тежко и имаше вид на човек, когото са предали.