– Шефе, според вас що за човек е директорът Мюмтаз?
Какво всъщност ме питаше младият ми помощник? Откъде накъде сега пък намеси Мюмтаз?
– Добър човек е. Защо?
– Като се замисля – доста странно се държи...
– Али, карай без заобикалки. Разказвай, какво се е случило?
Седна и преди още да се настани удобно, порой от думи се заизлива от устата му:
– Долу дойде адвокатът на Феттах и Съддък...
– Имат право, ще дойде, разбира се, какво от това?
– Но с него е и Ерджан Сунгур...
Бях чувал това име, но не се сетих веднага.
– Кой беше тоя?
– Шефът на оная охранителна фирма – „Звезда и полумесец“.
Спомних си – Феттах го беше споменал.
– Бил е бивш полицай, нали?
– Да, бил е директор на управлението. Каза, че искал да се срещне с Феттах. А аз му викам: „Как ще се срещате, като и вие сте един от заподозрените? Вие сте ги пратили в къщата на Недждет... Всъщност вие сте, който трябва да даде показания“. А оня ми се хили гадничко и вика: „Не знаете кой съм аз!“. А аз най-учтиво му отговарям: „Който и да сте, трябва да спазвате законите“.
Силно се съмнявах, че Али е бил чак толкова внимателен, но в случая беше съвършено прав.
– Правилно си постъпил! А сетне какво стана?
– Ерджан все едно не разбра... „Аз съм бивш полицейски началник“, ми вика... А аз го прекъсвам и му казвам: „Господине, и министър на вътрешните работи да сте, няма значение, аз съм принуден да ви арестувам...“.
Мога да се закълна, че изобщо не е използвал думичките „господин“, и „принуден съм да ви арестувам“. Може и да не го е нарекъл „говедо“, както Феттах и Съддък, но сто на сто се е държал грубичко и с Ерджан, особено след като е разбрал, че оня е бивш полицай. Защото също като мен, и Али никак не обичаше ония колеги, които се бяха забъркали в някакво престъпление.
– Като ме видя как реагирам, самочувствието му взе да се изпарява и тъкмо да го заведа и да взема показанията му, се появи директорът Мюмтаз. Само като го видя и като го запрегръща: „Ерджан, скъпи!“. И оня също не остана по-назад: „Слава богу, че се срещнахме!“. Пред очите ми се прегръщаха бе!
Най го мразех това – ти се трепи, с хиляди усилия се опитвай да разрешиш някое сложно престъпление и изведнъж директорът ти или някой висшестоящ началник застава зад някой от заподозрените! Оказва се или негов роднина, или някакъв близък. И ти връзва ръцете, и ти създава пречки на всяка крачка! На кое повече да те е яд – че се забавя разследването или че шефът ти се е оказал негодник! Ако не правиш каквото ти каже, значи, си търсиш белята, ще се заяде с теб. И при първия удобен случай ще те унищожи! Това е то престъпният свят – и да си в рамките на закона, не можеш да избегнеш удара – негодникът така ще ти се нахвърли, че няма спасение! А може и Али да преценява нещата погрешно, възможно е директорът Мюмтаз да не е имал намерение да се намесва в разследването. Да не е схванал ситуацията и само да се е държал по-свободно със стар приятел. Макар да не бях много убеден, се опитах да омаловажа случката, за да не наливам повече масло в огъня:
– Добре, Али. Били стари приятели – и какво от това? За какво има да се ядосваш?
Но Али нямаше вид, че толкова лесно ще се успокои.
– И аз така си помислих, шефе. И реших, че след като Ерджан е пенсиониран полицай, сигурно се познават отдавна. Но Ерджан дръпна директора настрана и нещо му зашушна на ухото. А оня го слушаше съвсем внимателно и с интерес. След което се обърна към мен и строго ми нареди: „Инспектор Али, началник Ерджан и адвокатът му ще бъдат в моя кабинет. Доведи и двамата задържани, там ще се срещнат с адвоката си“. Аз понечих да му възразя, но той не ми обърна никакво внимание и ме отряза: „Прави каквото ти казвам!“.
Случваше се точно онова, от което най-много се страхувах – пак някой от големите си пъхаше носа в нашето разследване.
– А ти какво направи? – попитах го, мъчейки се да прикрия растящия в мен гняв.