– Защо по-рано не се сетихме за това? Да, допреди две години Адем бей получаваше заплашителни писма. И селата му бяха обстрелвани. Може кюрдските терористи заедно с този левичар, хирурга, да са планирали убийствата.
Макар да имах все още някакви съмнения относно Намък, подобни обвинения обаче бяха още по-скалъпени от ония, които Мюмтаз изказа. Сигурно им беше изгодно да плъзнат разследването в тази посока, но за мен си беше пълна загуба на време.
– Мукаддер Кънаджъ – рекох аз, за да сменя темата. – Чували ли сте името му?
Ерджан и адвокатът с брилянтинените коси млъкнаха. Но се чувстваше тревогата им. Не можеха веднага да кажат „не“, и двамата отместиха погледите си. Познаваха го, но излъгаха.
– Мукаддер Кънаджъ ли? Не, не съм го чувал...
– И аз... кой е той?
– Втората жертва. Която намерихме миналата нощ. – Сигурен бях, че нямаше да приемат и тази версия, но исках да ги попритисна малко. – Бил човек на общината. По градоустройството. И вещо лице, като Недждет Денизел. Затова ви питах, възможно ли е Адем Йездан при проекта си за „Султанахмед“ да се е ползвал от услугите му?
– Не, не смятам – отговори Ерджан, но погледът му се плъзна към адвоката. – Ти чувал ли си нещо такова, Хакан?
– Не съм. Ако Адем Йездан не ми е казвал, това е друго нещо... Но не съм чувал името Мукаддер Кънаджъ.
– Ами Шадан Дуруджа? – тихичко добавих аз.
По лицата и на двамата отново се появи същият израз на съмнение.
– Журналистът ли? – едва чуто отговори Ерджан. – Чел съм няколко негови статии.
– А Адем Йездан познаваше ли се с него?
– Не! – твърдо отговори Ерджан с рязко кимване.
– Сигурен ли сте?
– Сигурен съм, разбира се!
Два пъти премигна. Дали всеки път, като излъжеше, премигваше така?
– Трябва да потвърдите писмено думите си – казах аз, без да откъсвам и за миг погледа си от него. – Ще трябва да напишете всичко, което ни казахте досега.
Ерджан първо погледна към стария си приятел, но като разбра, че няма да получи помощ от нашия директор, се обърна към брилянтинения адвокат, от който обаче ползата също беше, кажи-речи, никаква. Юристът все пак нахакано успя да вметне:
– Обаче по време на разпита и аз трябва да съм с него.
– Иска ли питане, Хакан бей? – отвърнах му аз, все едно от години бяхме близки приятели. – Има ли сватба без длъжностно лице?
Разбра, че го иронизирам, но се радваше, че ще присъства на разпита и най-вече, че ще може да каже това на шефа си Адем Йездан, когато оня се върне от Москва. Старателно започна да събира нещата си в чантата.
– Заповядайте тогава – ставайки, им посочих аз към вратата. – Инспектор Али ни чака долу за писмените ви показания.
Само като му чуха името, и тримата се напрегнаха. Бившият полицай и адвокатът тръгнаха надолу с подвити опашки, а Мюмтаз дори не помръдна от мястото си. Погледнах към директора ни, чийто близък приятел отпреди половин час се беше превърнал в заподозрян, и го попитах:
– А вие не искате ли да дойдете, господин директор?
– За какво? – промърмори с отчужден глас. – За какво да идвам? Нали чух каквото казаха!
– Не знам, директоре – отвърнах му с най-естествения си вид, – нали Ерджан ви е бивш колега, та ако искате да сте до него...
Той ме погледна накриво, но понеже не искаше да забележа, че се чуди какво да каже, отвърна, без да се замисля, отмествайки погледа си от мен:
– Не, нямате нужда от мен, вие там с Али ще можете да вземете писмените им показания.
Очите й сигурно пазеха всичките тайни на този град
Разделих се с Али и избягах от шумната тълпа туристи по площад „Султанахмед“. Слизайки по полутъмните каменни стълби на Цистерните, може би едно от най-тайнствените места в Истанбул, изпитах усещането, че пред мен се разкрива някакъв друг, приказен и нереален свят. Умът ми обаче беше все още в плен на делата в полицейското управление. Макар, както беше наредил директорът Мюмтаз, да бяхме взели писмените показания на Ерджан и хората му. Нищо ново не добавиха, само повториха вече казаните неща. Дори забравиха да споменат, че са били в къщата на Недждет не само да вземат нумизматичната му колекция, но и папагала му Крал Визас, та се наложи ние да им го припомняме. Нямаше никакво противоречие в показанията им, въпреки че ги разпитахме поотделно. Изглеждаха искрени, особено Феттах и Съддък отговаряха съвсем откровено и честно на всеки зададен от нас въпрос. Но не такова беше впечатлението ми при разпита на Ерджан. Макар да нямах никакво доказателство, бях сигурен, че крие нещо от нас. Но поради светостта на закона трябваше да пуснем съмнителния бивш полицейски служител, а далите искрени показания Феттах и Съддък да предадем на прокурора.