– Невзат бей, Невзат бей!
В момента, в който отместих поглед от зелените очи на Медуза към пъстрите очи на Лейля, които в полутъмното изглеждаха светлокафяви, напуснах света на фантазиите и преминах в реалността.
– Сякаш бяхте в някакъв друг свят! – усмихна ми се тя. – Видях ви, че слязохте, и ви махнах, но дори не ме забелязахте. Историческите места сигурно доста ви въздействат!
Аз се опитах също да се усмихна.
– Най-вече това тук! – погледът ми обгърна гората от колони. – Това е някакво омагьосващо място.
– Така е. Но и вчера ви намерих в подобно отнесено състояние.
Не я разбрах.
– Припомнете си, вчера вечерта... пред Дикилиташ. – Хвърли ми поглед, сякаш казваше „Не крийте нищо!“. – Да, Невзат бей, така си е – вие обичате историята!
– Според мен всеки жител на този град трябва да я обича! – отвърнах й аз. – Иначе така и няма да разберем ценността на Истанбул.
Изгледа ме многозначително и рече:
– Струва ми се, че в най-скоро време ще ви направим член на Дружеството за защита на Истанбул...
– Защо не? – много сериозно отговорих аз. – Готов съм на всичко, ако ще е от полза за града.
Леко отметна глава назад, сякаш се мъчеше да разбере по-добре казаното от мен:
– Всичко ли?
Гласът й прозвуча иронично, сякаш си играеше игрички с мен. Като ме питаше дали съм готов на всичко, имаше предвид дали съм способен и на убийство, но аз не отстъпих.
– Да, на всичко! Това е уникален град. Но е трудно да се каже, че ние сме достойни за него.
– Ето тук сте много прав!
Играта беше свършила – гласът й прозвуча много-много тъжно. И тя плъзна поглед върху колоните, също като мен преди малко. – Дори това място открихме толкова късно. Цистерните бяха ремонтирани едва през 1987 година, 64 години след като се основа новата ни държава – Републиката.
– И османците ли не са знаели за това място?
– Как биха могли да не го знаят? Години наред са напоявали розите в градините на двореца със събралите се води от цистерните. За пиене те предпочитали течащи, а не застояли води. Цистерните са построени от римляните. А османците, за разлика от тях, са изградили чешми навсякъде из града. Всъщност една от причините римляните да направят цистерните е нуждата от вода при продължителните обсади на столицата. И са били много прави, като знаем колко често това се е случвало.
Макар по-рано да знаех, реших да я попитам, понеже сега не можех да си спомня добре.
– А кой е направил Цистерната на базиликата? Константин ли?
Лейля поклати отрицателно глава.
– Не, Юстиниан146. Друг император, който е направил не по-малко за града от Константин. Говори се, че точно тая цистерна е била изградена за нуждите от вода на църквата „Ая София“.
146 Юстиниан I Велики (483–565) е император на Източната Римска империя (Византия) от 1 април 527 до 11 ноември 565 г. С управлението на Юстиниан започва трансформацията на късноантичната Източна Римска империя в ранносредновековна Византия. – Б. пр.
Посочих с ръка към двете изображения на главата на Медуза и попитах:
– Те имат ли някакъв смисъл? Някакво особено значение? По-различни ли са от останалите паметници?...
Погледна ме замечтано и отвърна:
– Де да имаха такъв смисъл! Мястото щеше да е още по-привлекателно, но за съжаление, нямат такъв тайнствен смисъл... Вероятно са взети от някой езически паметник. За да наложи напълно християнството в страната си, Юстиниан е постъпвал жестоко с езичниците. Забранил им е да работят на държавна служба и да изпращат децата си в училищата. Говори се, че по тази причина е била затворена и Атинската академия – най-значимият интелектуален център по онова време. Тоест императорът е водел един вид война с езичеството147. Затова пожелал да се премахнат всички статуи, като тези на горгоната Медуза, символизиращи езическите вярвания. Но понеже били функционални, ги използвал в изграждането на цистерните. – Продължи, снишавайки глас, все едно се боеше, че думите й, отекнали в спокойните води, могат да съживят призрака на живелия преди столетия император: – Или може да са пренесени тук от някой римлянин, все още свързан с езическите си вярвания, за да им се покланя тайно.