– Как са нагласени труповете ли?
Вече нямаше смисъл да крия от нея тази информация, затова й разказах всичко подробно, за да видя също така каква щеше бъде и нейната реакция.
– Ръцете и на трите жертви са вързани така, че по форма да напомнят върха на стрела. А краката им са разтворени така, че да напомнят тетивата на лъка. Тоест труповете и на тримата убити са аранжирани така, че да са във формата на лък и стрела. Пръстите и на трите жертви сочат към мястото, на което ще бъде оставена следващата.
Отново някаква несигурност се появи на лицето й.
– Защо не ми казахте това по-рано?
– Не съм ли ви казал? Сигурно защото съм мислел, че не би ви заинтересувало. Както и да е... – опитах се аз да омаловажа въпроса й.
Но тя не остави тази работа така.
– Чакайте, чакайте, Невзат бей. – Гласът й звучеше обидено. – Нямате ли ми доверие?
– Не, моля ви, откъде накъде си го помислихте?
– От това, че скрихте информацията си от мен. Ако се съмнявате в мен, моля ви, кажете ми го направо!
– Напразно се обиждате – за кой ли път най-хладнокръвно излъгах аз заради професията си. – Ако беше така, ако ви нямах доверие, щях ли да си сътруднича с вас?
Изглежда, че я бях убедил, но не се сдържа да ме предупреди:
– В такъв случай, моля ви, не крийте информация от мен. Защото ако не са ми известни подробностите, мога да ви насоча в погрешна посока. А не бих искала да нося такава отговорност!
Дори не опитах да се защитя.
– Мисля точно като вас! И това, че не съм ви съобщил тези подробности, не е, защото ви нямам доверие. Толкова неща са ми на главата... Но и вие трябва да ни кажете всичко.
Съмнение плъзна по лицето й, но напрежението й отмина и тя тихо и доверително отвърна:
– Точно това правя!
– Обаче не ни казахте, че Намък се е опитал да набие Недждет Денизел! – Изчака да довърша фразата си, гледайки ме с леко присвити очи. – Днес разговаряхме с един от хората на Адем Йездан, важен човек. Той ни каза, че Намък е понечил да души Недждет Денизел, стискайки го за гърлото. И ако хората наоколо не са се намесили, за малко е щял да го убие.
– Лъже! – избухна тя. – Никой никого не се е опитвал да убие!
– Значи, това не се е случвало?
Млъкна и се загледа за миг надолу, в сребристите гърбове на рибите, плуващи над множеството дребни монети, хвърлени за късмет във водата през парапетите на платформата.
– Случи се! – отвърна, откъсвайки поглед от водите. – Не беше правилна постъпката на Намък, но Недждет напълно си го беше заслужил. – Спря и отново ме загледа право в лицето. – Преди година бяхме излезли от един семинар за превръщането на района на „Султанахмед“ в музейна зона. Имаше и малък коктейл. Недждет не участваше в семинара, но беше дошъл на коктейла. Беше подпийнал. Тръгна направо към нас. Стояхме с Намък един до друг. Той се развика, сочейки го с пръст: „И какво намираш в този дивак?“. Не му отвърнах, а само хванах Намък и му казах да си вървим. Той също запази самообладание и се съгласи да си тръгваме. Но Недждет не го оставяше на мира и продължаваше да го обижда: „Мина вече модата на такива нещастници, той е човек на миналото. Не разбираш ли, че всичко свърши – и левичарството, и екологията?“. И както приказваше, ме хвана за рамото. „Пусни ме!“ – предупредих го аз. Но той се запъна: „Не, няма да пусна – нито рамото ти, нито теб!“. И тогава Намък се обърна, хвана дясната ръка на Недждет, свали я от рамото ми и любезно го предупреди: „Пиян си, осъзнай се!“. Тези думи още повече вбесиха Недждет и той понечи да удари Намък с юмрук: „Пусни ми ръката! Ти кой си, че да ми блъскаш ръката?“. Но Намък беше подготвен и се отдръпна, за да избегне удара. Недждет обаче загуби равновесие и почти падна на земята. Пак Намък го предпази да не се строполи. Но Недждет, който не съзнаваше какво прави, се възползва от това положение и залепи плесница на Намък. Това беше последната капка, преляла чашата. Намък също загуби самообладание и в яда си хвана Недждет за гърлото. Едва го отделиха от него. Ето как се случи това.
Поклатих глава одобрително.
– Донякъде Намък е бил принуден да се отбранява.
– И мен, не само себе си! – допълни тя. – Както казах и по-рано, Намък е кротък. Всъщност и Недждет разбра, че не е прав. На следващия ден ме потърси и ме помоли да му простя, че бил много пиян. А аз му отвърнах, че трябва да се извини по-скоро на Намък, и му затворих телефона. Недждет се свивал, молил и Намък го извинил. След което Недждет ни покани на обяд. За да изглади свадата помежду ни. Ние приехме. Поговорихме си, видяхме се и всичко свърши гладко.
Нямаше смисъл да я притискам повече за това.
– Разбирам. Значи, приключили сте с тази случка. Да се върнем на разследването. Та какво казвахте?