167 Махфилът е вид платформа (müezzin mahfili), разположена срещу минбара, откъдето помощникът на имама – мюеззинът, разказва, предава думите на имама на вярващите. Минбарът донякъде е ислямският еквивалент на амвона в християнските църкви. – Б. пр.
– Какво правите?
– Трябва да говоря с тях – отвърнах й развълнувано. – Трябва да им обясня!
Лейля ми посочи полуотворените мраморни крила на вратата:
– Но тази врата води към ада, не можете да влезете там.
– Ще вляза – отвърнах аз, без да й позволя да ме спира повече. – Трябва да говоря с тях.
И без да обръщам внимание на растящата тревога в очите й, се впуснах навътре през вратата. Обгърна ме някаква червена светлина. Кървавочервена, на места с тъмни черни петна. Пламтяща алена вълна ме блъсна в лицето. Усетих как миглите ми изгарят. Не обърнах внимание, само продължих да ги търся. Но не бях сигурен, че ще различа жена ми и дъщеричката ми между тези тъмни сенки, скачащи и играещи в червенината. Почти изгубих надежда, когато отново дочух пляскащия звук и усетих повея на крилете на птицата върху лицето си, който ме подлудяваше. Обърнах се по посока на раздвижилия се въздух и ги видях – бяха там, върху парапетите на стълбата. Дрехите им бяха станали снежнобели. Но сияйно бели бяха лицата им, не дрехите. В този миг забелязах огромните криле на раменете им. Леко потрепваха. Отново чувах плясъка им – те донасяха свежест в това кървавочервено огнено пространство. Но знаех, че и тази прохлада, и самите те са временни, и като един прекрасен сън бързо щяха да преминат невидимите граници на паметта ми. Втурнах се стремително към тях:
– Не си отивайте! Не ме оставяйте!
Обърнаха се и ме погледнаха, не с безразличие, както преди – в очите им имаше дълбока тъга, постоянна мъка, болка, която не си отива... но и твърда решителност. Ясно беше, че решението е отдавна взето. Нямаше как – те щяха да си отидат. Дори с ясното съзнание за това, продължавах да ги умолявам: „Не си отивайте! Не ме оставяйте!“.
Плясъкът на криле разкъса полумрака, все същата ведрина погали лицето ми. Какво значение можеха да имат молбите на един обикновен смъртен като мен? Ето че си тръгваха... Но аз не можех да ги оставя, не можех! Скочих върху парапета, но те бяха започнали да чезнат в празнотата. Огромното пространство на църквата се разтваряше под краката ми като черното гърло на вулкан, от кратера на който бълваха пламъци и огньове. Без да се замисля, се оставих на червенината да ме погълне... И докато жена ми и дъщеря ми с всеки мах на крилете се издигаха все по-високо, преминавайки сребристата разделителна линия между полумрака и светлината, и се присъединяваха към свещените серафими, очакващи ги над огромния купол на храма, аз се спусках все по-надолу и по-надолу – към самото дъно на ада. В онзи огнен кладенец в черното око на вулкана... Адският огън почти ме беше обхванал напълно – от разсъдъка до най-малката клетка на тялото ми, когато отново чух познатия плясък на крилете, чийто свеж полъх за малко облекчи нетърпимата горещина. Усетих как две мощни ръце ме хващат за раменете, повдигат ме и ме изваждат от гърлото на огнения вулкан. Преминахме от нематериалния в материалния, в земния свят, от оня свят – в нашия.