Али не обърна ни най-малко внимание на оправданията, нито на човека, който се мъчеше да доказва правотата си.
– Де да не се беше застроявало толкова... Че да не се събираха днес толкова лешояди върху тези съкровища...
Макар откровено да отправяше обиди към него, Адем Йездан не се ядоса, или пък много умело успя да прикрие нервността си. Вместо него нашият бивш колега му се озъби:
– Обаче не се е случило така, инспектор Али. Много тежки думи изричате... Вижте Адем бей колко благородно и възпитано се държи...
– Моля те, Ерджан – остро го прекъсна шефът му. – Аз добре го разбирам инспектор Али. Той е от хората, които много обичат родния си град. – Разбиращо погледна помощника ми със светлокафявите си очи. – Вярвайте ми, и на мен ми гори отвътре. И аз като вас все си викам – де да не се беше случило това застрояване. Но сега вече е много късно. Прав сте – има много люде, които се впускат в туризма, без да знаят и копче за историята на този град! И аз съм против тях! Но без да се направят инвестиции, без да се открият нови хотели и търговски центрове, няма как да презентираме този град пред света. Тези неща не се решават с емоции, инспектор Али. Историята и туризмът са доста преплетени едно в друго...
Помислих си, че ей сега Али ще му отвърне нещо троснато, но не го направи. Само обърна гневен поглед към макета на Големия дворец, все едно го пращаше по дяволите. Адем Йездан се възползва от тази ситуация и се обърна към мен:
– Ако искате, да минем в съседната стая, господин главен инспектор – предложи той, сочейки към средната врата отсреща. – Там е тихо, ще говорим по-спокойно.
Историята се пише с кръв
Може и да беше по-удобна за разговори тази стая, но определено не беше тиха. Още щом влязохме в просторната и светла стая с грамадна махагонова маса, кожени фотьойли и ръчно тъкан вълнен килим на пода, се разнесе приветствен глас:
– Здравейте! Аз съм Теодора! Добре дошли в двореца ми!
Птицата беше в голяма клетка пред кадифеното перде в цвета на шампанското. Щом ни видя – и се раздвижи върху пръта си, поклащайки се напред-назад и повтаряйки поздрава си:
– Добре дошли в двореца ми!
Съвсем същият папагал, като Крал Визас в дома на Недждет Денизел! Пепелявосиво тяло, червена опашка, малки като мъниста очи, впиващи се с любопитство в хората. Като видя Али, сякаш се развълнува повече, обърна главата си към него и се придвижи по-напред.
– Здравейте! Аз съм Теодора! Добре дошли в двореца ми!
– Теодора май много ви хареса, инспектор Али – рече Адем с усмивка на лицето си, може би за да разведри малко напрежението. – Не към всеки е така дружелюбна!
И за мен беше полезно атмосферата да стане по-приятелска, затова продължих темата за папагала:
– И Крал Визас много хареса Али! – добавих аз, леко докосвайки с показалеца си клетката със сивата птица. – Вярно, да не би да са нещо братя с папагала в къщата на Недждет Денизел? Много си приличат...
Адем с любов погледна папагала в клетката, развълнува се, все едно гледаше собственото си дете:
– Може да се каже, че са роднини... Крал Визас е на трийсет и две години, а тази госпожица е все още на осемнайсет...
– Толкова дълго ли живеят тези птици?
Видях как по лицето му премина тъга.
– Някои живеят до осемдесет години. Те са жако папагали. Латинското им наименование е Рsittacus erithacus. Много умни животинки са. Могат да запомнят до хиляда думи. Но са много деликатни създания – разболее ли се един, всички си заминават след него. – Дълбоко въздъхна и продължи: – Имах четири двойки. Осем папагала. Много жалко, че хванаха някакъв вирус и измряха всичките. Всяка сутрин изваждах по едно мъртво птиче от дъното на клетката... Паднеха ли на пода – нямаше спасение. Слава богу, че намерихме един чудесен ветеринар, който веднага разбра от какво боледуваха и изолира болните от здравите. Една от отделените двойки изпратихме на покойния Недждет. Крал Визас с любимата му Хеката.
– Хеката – богинята на Луната ли?
– Ооо, господин главен инспектор, вие, изглежда, имате големи познания и в митологията – с прекалена и превзета любезност се обърна той към мен.
– Но защо стоите на крака? Заповядайте, седнете! – посочи след минута Адем към кожените фотьойли около махагоновата маса. – Моля, заповядайте!
Ние с Али се настанихме в удобните кресла, но Ерджан предпочете да остане прав, може би заради напрежението от спора преди малко. Адем обаче не го остави и го подкани отново: