– Sorry – извини й се той на доста добър английски, но сключените му вежди, подобни на врати, които никога нямаше да се отворят, както винаги придаваха на лицето му неприветлив вид. Слава богу, на младата жена май много не й пукаше от това и жизнерадостна усмивка се разля върху лицето й:
– Don’t worry, I can take another one.
И тъй като нашият дивак продължаваше да я гледа със същото изражение и без да обели дума, тя учтиво му посочи пътеката и го подкани да мине пръв:
– You go ahead.
– Thanks – отвърна безизразно недодяланият ми помощник и ускори крачка, докато минаваше между красивото момиче и чудесно украсената османска чешма. Разбира се, аз го последвах, но той едва след още няколко крачки забеляза многозначителното ми изражение. Разтревожено се огледа наоколо:
– Какво има, шефе? Какво става?
Да му се не видяло, тъкмо понечих да се усмихна на жената, да я заговоря – и телефонът ми се раззвъня. Беше Евгения. От вчера не бяхме говорили с нея. Всъщност обаждаше ми се всеки ден, но в крайна сметка и тя се беше притеснила, а аз не се бях сетил да й звънна.
– Ало, Евгения – обадих се аз, а калпазанинът Али забеляза, че се паникьосах, и ухилено ме изгледа. Без да му обръщам капка внимание, продължих разговора си с Евгения. – Ало, Евгения, и аз мислех да те потърся...
– Лъжец! – леко глезено ми отвърна тя. – Дори не ти е минало през ума!
– Не, кълна ти се, още сутринта говорих с Демир...
– Какво си говорил?
– Напомних му за утрешната вечеря. Казах му да не закъснява, че ти ще се притесниш много.
– А ти?
– Какво аз?
– А ти ще можеш ли да дойдеш навреме?
Не знаех, зависеше от разследването, ако излезеше нещо ново, може и изобщо да не успеех да отида, но не можех да й кажа това.
– Разбира се – отвърнах колкото се може по-убедено аз, – разбира се, че ще дойда, не се безпокой, отрано ще съм заседнал на масата.
– Бъди точен, моля те! – Гласът й прозвуча като молба. – Специално ти звъня един ден по-рано и много те моля – не закъснявай утре. Всъщност и ти си домакин. Да не се изложим нещо...
– Дадено! Има ли нещо, което да донеса на идване?
– Ти само ела – това е достатъчно. Нищо друго не ми трябва!
Нямаше нито укор, нито сърдити нотки в гласа й. Почувствах се щастлив. Май наистина обичах тази жена!
– Ще бъда там преди всички останали! – Вдигнах глава и видях как нашият нехранимайко ме гледаше със същите закачливи пламъчета в очите, както преди малко. Трябваше да затварям вече. – Добре тогава, ще се видим утре вечер!
– Добре, грижи се за себе си, Невзат! Пази се, обещаваш, нали?
– Дадено, Евгения, и ти внимавай, скъпа!
Още преди да затворя телефона и да го мушна в джоба, Али мина направо на темата:
– Евгения е много добър човек. Как ни посрещна последния път като ходихме в „Татавла“! И много ви обича... Все едно ви е... съпруга.
Опаааа! След Демир и Йекта и този ме подхвана! Ядосано се обърнах и щях да му напомня, че това не е негова работа, но искреността в топлите му черни очи ме накара да спра... не, нито се майтапеше, нито се правеше на отворен... напротив, явно беше съвсем добронамерен.
– Да, добра е – отвърнах аз, опитвайки се да скрия напрежението в гласа си. – Много добър човек е тя!
Но без да искам, думите ми прозвучаха малко серт.
– Ако съм сбъркал нещо – моля да ме извините, шефе! – Не, слава богу, не беше се засегнал, а само се беше засрамил. – Май се разбъбрих повечко... отколкото би трябвало.
– Не бе, Али, не си! – прегърнах го през рамото. – Знам, че го каза за мое добро. Но нали знаеш, че тези неща не са прости...
Въздъхна, сякаш не аз, а самият той беше в безизходица.
– Тези неща винаги са трудни, шефе!
– А, не, не, Али, невинаги! То ние самите малко повечко ги усложняваме.
Гледаше ме с желанието да ме разбере по-добре.
– Да, ние си ги правим трудни! – повторих аз и щях за малко да добавя „Като теб и Зейнеб“, но се отказах. – Щеше да е по-добре да не става така, но... винаги го правим... Карай! Все ще се нареди някак си! Хайде, да вървим и да поговорим сега с онази жена...
Повече не заговорихме за това. С бързи крачки минахме покрай Баб-ъ Хумаюн и стигнахме до „Алай Мейданъ“173. Но още щом стъпихме на този прочут площад – и забавихме крачка. Пътят до втората врата беше същинско стълпотворение. То не бяха испанци, германци, японци, американци – целият свят сякаш се беше изсипал тук! И ние трудно си проправяхме път през тази пъстра тълпа с камери в ръцете или на вратовете си. Несъмнено най-интересните бяха гидовете – всеки един носеше националното знаме на групата, която водеше, и непрестанно се озърташе наоколо като петел в курник, страхуващ се да не изгуби кокошките си. Само и само да успее да опази хората, за които беше отговорен. Съдейки обаче по изписалата се досада по лицата им, човек можеше да заключи, че много-много не успяваха.